Димитър Бочев, bulgariaanalytica.org

Казах го веднага след убийството на Георги Марков през онзи проклет септември на 68-ма, но ето че изневиделица се налага да го повторя по адрес и на друг мой безценен спътник върху лицето на земята: За мъртви приятели се пише трудно. Не само поради демоничния страх, че един ден и за теб ще пишат така, а и защото смъртта му диша трескаво във врата ми – неудържима, налична, действителна, жива-живичка като самия живот. Живот, също толкова наличен, действителен и вездесъщ, живот, който Алекс живееше ненаситно и с едно завладяващо безумие до последния си час. И ако някой реши, че пълноценно изживеният живот е слаба утеха пред лицето на всемогъщата смърт, която е винаги краен победител, ще възразя, че според мен не е съвсем така. Не е така преди всичко, защото в моето светоусещане на православен християнин физическата смърт е относителна като физическия живот. В предсмъртните си дни моят приятел Иван Радоев казваше, че както няма вечен живот, така

няма и вечна смърт,

а Никола Тесла учи, че никой човек, който е живял, не е умирал. Тъкмо тази относителност, тази диалектическа взаимовръзка между живота и смъртта ми дава силите да понеса и загубата на Алекс Алексиев – с много болка, но и с искрица животворен оптимизъм.

 Печалният ми и витален спомен възражда редовните ни и нередовни (като живот и смърт редовни и нередовни) вечерни, нощни и среднощни срещи с него и с най-близките ни общи приятели: Петър Стоянов, Любо Канов, Борис Христов, Илиян Василев – срещи, които като че ли не само вчера бяха, а като че ли и днес са, като че ли и утре ще бъдат. Но споменът за тях е толкова жив и неутолим, толкова експресивен, толкова насъщен и същ, че прави това „като че ли” ненужно и дори обидно. Тези срещи са и днес, ще бъдат и утре – пред тяхното метафизично безсмъртие физичната смърт е безпомощна и жалка. Срещи и разговори, водени с нарастващо вълнение чак до третото шише, срещи, облагородени от природната сияйност на Алекс, от неговите сладкодумни разкази за общението му с гениални творци като Александър Солженицин, като Василий Аксьонов и Робърт Конкуест, с потомците на Толстой. Тези невероятни творци няма да ми липсват творчески – техните безценни книги са ми винаги под ръка, ще ми липсват те обаче като съизживени и пресъздадени от Алекс. Вече няма кой да го стори вместо него, няма кой вече да ме въведе със сочното си, образно слово в техния живописен свят – Алекс беше комай единственият българин, който носеше в паметта си очарованието от дружбата с тези даровити и благородни люде. Като такъв събеседник той беше също незаменим с една незаменимост, от съзнанието за която само болка извира – болка днешна, болка утрешна, болка извечна.

 Бих могъл да разказвам чак до разсъмване за неговия собствен,

личен принос за гибелта на комунизма в световен мащаб

и за тържеството на родната демокрация. Алекс беше дългогодишен елитен воин в Студената война – по стечение на свирепи биографични обстоятелства Студената война се превърна и в негова лична битка. Битка, която той водеше с единственото оръжие, което владееше – перото. И в която Алекс гореше ден след ден самоотвержено и безкомпромисно – и като изследовател, и като политолог, и като публицист, и като мой директор в българската емисия на Радио „Свободна Европа” – една Европа, за чиято застрашена от пълзящата реставрация на комунизма свобода Алекс се сражаваше (за него бе наистина сражение) до сетния си дъх: през последните си години – като ръководител на българоезичния сайт на „БългарияАналитика”, като журналист и като редовен гост в най-престижните ни медии.

 През последните десетина години свикнах да живея с него, а ето, че без време ще ми се наложи да отвиквам. Свикването беше леко – тежко е отвикването. Едно отвикване, което ще ме придружава цял един живот. Но със същата неотлъчност ще ме придружава и негововото съучастие в биографичния ми път по дъгата на тази земя –  също цял един живот. И след това.