Д-р Мирослав Дърмов, Лексингтън, Кентъки, САЩ

Снимки от ужасите на гражданската война в Сирия заляха световните медиите.  Мъртви тела, много от които на деца, жертви на използвано химическо оръжие, почти седмица не слизат от телевизионните екрани. Потресаващо е и напълно закономерен е въпросът кой е извършителят. В отговора мненията се разтрояват. За едни това са властите в Дамаск, за други - ислямистите, желаещи да манипулират неособено благоприятното към тях световно обществено мнение, а трети не изключват това да е дело на трета страна, заинтересована от още по-голямо объркване на ситуацията в Близкия Изток. Макар и екствавагантна, последната хипотеза съвсем не е за подценяване, особено ако се има предвид хаоса в Сирия и възможностите на всяка една уважаваща себе си разузнавателна служба да извърши дори нещо много по-сериозно. Поне три от службите на страни в региона могат да бъдат заподозрени. Но дали ще се стигне до истината, вече е малко вероятно. Правителството на Башар Ал Асад покани експерти от Обединените нации, но преди още да има някакво заключение, държавният секретар на САЩ Джон Кери, изпреварвайки доклада на проверяващите от ООН, декларира позиция, че отговорен е режимът на Асад и ще има военен отговор на Съединените щати. След подобна политическа декларация, каквото и да кажат експертите, ще е без значение. Всякакво заключение, потвърждаващо вината на Асад, ще се възприеме като резултат от американски натиск върху истината. А че съществуват въпроси, ясно личи от реакциите на останалите западни държави. Може би за първи път в историята си Парламентът на Великобритания отказа военно съдействие на Съединените щати, въпреки специалните двустранни отношения. В допълнение, НАТО също декларира въздържане от военна интервенция в Сирия. Това се случва понеже партьорите явно не са убедени в истинноста на американските аргументи. В края на краищата и те си имат разузнавателни служби, въпреки атлантическото сътрудничество. Много вероятно е, в допълнение на този евроскептицизъм, през следващата седмица и френският парламент да  разочарова президента Обама. Подобно развитие би оставило американската администрация в ситуация на удар по правителствените сили в Дамаск (а такъв е много вероятно да има) в компанията на такива изявени демократи като Ердогад и Краля на Саудитска Арабия.

Общественото мнение в Съединените щати също така не е особено очаровано от плановете на Обама за предстояща война.

Рейтингът на президента е отчайващо нисък

В ежедневните социологически проучвания се откроява, че 25% от запитаните силно подкрепят политиката му, но 38% са крайно негативни. Близо 80% искат той да получи одобрение от Конгреса преди евентуални военна намеса в сирийската гражданска война. Което, преведено на човешки език означава, че американците не вярват на Барак Обама. Впрочем, въпросът за военната намеса не е особено добре формулиран, защото още преди година администрацията заяви, че ЦРУ ще снабдява бунтовниците. Реалност, която се ползва с 89% неодобрение в САЩ. Ситуацията много напомня обществените нагласи от периода на Виетнамската война, когато населението отхвърляше политиката на администрацията.

Въпреки общественото мнение, президентът Обама е решен на военни удари, а Джон Кери, както иронично го определя Ню Йорк Таймс е първият адвокат на тези действия. Обещава се, че операцията ще бъде кратка, телевионните екрани са залети от видеоклиповете на джихадистите,и Белият Дом е активно ангажиран да обработва мнението на членовете на Конгреса, въпреки че представените доказателства не впечатлиха особено конгресмените, а Джон Кери, съвсем останал без аргументи, заяви в декларацията си, както навремето Фидел Кастро, че „историята ще ни оправдае“.

При цялата неблагоприятност на ситуацията, въпросът е защо Барак Обама игнорира предупрежденията на експертите, че САЩ нямат интереси в сирийската гражданска война, че опитът от Афганистан, Ирак и Либия сочи, че след смяната на режима последствията са много по-грозни и че рисковете не са анализирани.

Отговорите са няколко

На първо място се подчертава, че Барак Обама е паднал в собствения си капан на „Червената линия“. Сирия, последната от страните на „Арабската пролет“, не последва Египет, Либия и Тунис и авторитарният режим на семейство Асад се задържа на власт, макар че страната е в гражданска война и неговите опоненти са ислямиски радикали (вариант на „Мюсюлманските братя“), свързани с Ал Кайда. Проблемът не е нов и още в 60те и 70те години на миналия век с него се сблъска бащата на Башар, Хафес Ал Асад, но доста брутално го отложи във времето. Тогава в разцвет беше арабскиятнационализъм. Интегризмът дойде по-късно. След като ситуацията в Сирия достигна положение на реми с малък превес на правителствените сили, администрацията на Обама предприе доста предпазливи деиствия за оставане извън пряко участие в гражданската война в тази близкоизточна страна. За експертите от разузнаването и дипломацията беше напълно ясно, че Башар Ал Асад не е нито Садам Хюсеин, нито Кадафи, затова беше дефинирана политиката на „Червената линия“-Съединените щати ще останат извън конфликта до момента, когато режимът в Дамаск употреби химически оръжия срещу гражданското население. И понеже беше ясно, че Башар Ал Асад е далеч от поражение, се допускаше, че подобна ситуация никога нямаше да настъпи. Само че не бяха калкулирани опонентите и интересите на определни държави и така употребата на химическо оръжие е факт, а Обама се оказа в ситуация или да реагира с военна сила или да бъде възприет за блъфьор. Поставен в ситуация на цуг-цванг, той е задължен да реагира.

Другият вариант за обяснение на поведението на американската администрация е геостратегически. Особено важно е разкриването на нови газови находища в региона при сегашната  политическа карта със съществуването на Сирия и Иран. Те са  готови да се ангажират с проекти за транспорт на тази суровина към Китай и по този начин да стимулират неговото икономическо развитие, а това едва ли радва аналитиците в САЩ. Ситуацията предопределя необходимостта от формулирането на практически действия. И в унисон със съществуващата политическа практика, такива най-ефективни действия са дестабилизациите на държавите и региона. А след това каквото ще да става. Най-важното е проблемът да се отложи във времето.

В заключение, анализ на икономическото състояние на Съединените щати също може да внесе светлина относно днешната ситуация. Наблюдава се началото на кампания, обвиняваща администрацията на Обама, че размерът на вътрешния дълг (печатането на нови и нови долари) в скоро време ще доведе до инфлация и загуба на статуса на американския долар като световни (резервна валута) пари. Резултатът би бил драстичен спад на жизнения стандарт (около 25%) в Съедините щати с непредсказуеми последици. Като илюстрация на тази тенденция се привежда поведението на Китай и някои други държави, които се стремят да освободят търговския си обмен от посредничеството на долара. Появяват се публикации, че създалата се ситуация ще бъде следващият скандал, много по-голям от случилото се с Бил Клинтън и да се избегне подобно развитие, е необходима война. Както след скандалите с Уайтуотър и Моника Люински - в Босна и Косово. Не случайно аналогиите между развитието в Косово и сирийската криза се споменават в пресата, макар с уговорката, че са несъвместими.

Това, което ще се случи, ще се случи

Обама ще нанесе удари по Сирия, но като цяло политически той е приключен. Никой няма да възприеме философията, че за да се предотвратят убийства, трябва да се извършат още убийства. Барак Обама е отхвърлен както от дясното, така и от лявото в Америка и му остава само да изчака края на мандата си. Освен ако не реши да изненада света като накаже истинските виновници за използването на химически оръжия или при проблеми в Конгреса, да отложи военния удар във времето.