Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

От известно време насам нещо ме чопли, нещо ми липсва, усещам, че нещо не е наред…..

То много неща не са наред в тази държава, де, но, след като праснах една-две бутилки от виното на прозрението, изведнъж разбрах какъв е проблемът – всичко е Мара втасала, но не е научила още кои са най-влиятелните българи за 2014 година. Списание „Форбс” не ни ги е съобщило.

Едно уточнение. Става дума за списание „Форбс” – България. То всъщност няма нищо общо с оригиналното американско издание, освен дето му плаща за медийното ноу-хау. Иначе си е изцяло българско. Няма нищо лошо в това, така се прави – но го припомням, защото българската публика има способност да не знае или да забравя подобни неща и сама да се подвежда по фирмата, без фирмата да я подвежда нарочно.

Така или иначе, списъкът още го няма, а така ние, народът, не знаем на чие правилно влияние да се поддаваме и на чие – не. Не вярвам този списък нарочно да се крие, защото и някои от хората в него се крият. Или се търсят. По-скоро, през много перипетии минахме, та явно е трудно да се преценят истинските влияния на истинските влияещи.

Ако колегите питат мен, бих им казал, че 

най-влиятелният човек в момента в България е руският император Путин,

Владимир Владимирович. Но те затова и не ме питат, де, защото ще им го кажа.

Ако ме бяха питали миналата година, щях да им кажа, че най-влиятелният човек е Делян Пеевски. Той толкова очевидно направи хората на маймуни и разигра цялата държава, вързана на синджир, че ако можеше да свири на кемане, щеше да тръгне да ни показва из Европата за пари. Е, вероятно и така е изкарал някакви пари човекът, няма да стои на сухо и само да раздава порции…..

У-пс, обърках се малко, този с раздаването на порциите беше Доган, Пеевски е този със събирането им. Като казвам това, не гледам в канчето на старшината, само логично предполагам, че то не е съвсем сухо, а съдържа, все пак, някоя капка блажно.

Какво да ви кажа обаче, съдбата понякога е несправедлива. Въпреки цирковете, които направи, в миналогодишната класация на „Форбс” същият този Пеевски бе класиран чак седми. Жив да го ожалиш. При това голямата чест се падна на уж приятеля му Цветан Василев. Той бе класиран първи като най-влиятелен. По-първи, а то значи – по-влиятелен, от президента, премиера и главния прокурор, по-първи от лидера на БСП и на целия ПЕС, по-първи дори от шефа на „Лукойл”. Което ще рече, че Цветан Василев е бил човекът, най-способен да обърне всичко в България с хастара навън. Казвам последното, защото то е записано като част от критериите на „Форбс”:

„Класирането се извършва според притежаваните и контролирани от съответната личност ресурси – активи, нетно богатство, брой подчинени, позиция в управлението на държавата и неправителствени организации (синдикати, бизнес сдружения, фондации и др.), годишен бюджет, годишни приходи и т.н. – и доколко въпросната личност използва тези ресурси, за да промени България.”

Много въпроси пораждат тези критерии, но няма да питам например откъде колегите знаят колко е нетното богатство и годишните приходи на Васил Божков, познат на обществото с възхитителния псевдоним Черепа, та са го поставили чак на 25 място. Или - как са разбрали колко малко е желанието на бившия президент Георги Първанов да промени България в положителна посока, та са го изпратили чак на номер 42.

Все пак ще ви кажа нещо под секрет.

Ако Христос бе дошъл тук да проповядва

през 2013-та, той нямаше да се нареди сред 50-те най-влиятелни люде. Нито сред стоте, а дори и сред хилядата. Просто не отговаря на нито един от цитираните критерии. Същата жалка картинка биха били Буда, сър Исак Нютон, Платон и Аристотел…..

Вместо това – първи Цветан Василев, понастоящем неукриващ се в Белград от българското правосъдие, втори – Ахмед Доган, случайно неотстрелян от народната любов пред самите телевизионни камери и човек, който старателно не си показва носа пред публика, трети, четвърти и пети – тримцата от ТИМ, чието бъдеще е в миналото им, шести – Сергей Станишев, клиент на прокуратурата…..

Да ти се доповръща от величия

Честно ви казвам, по-лесно бих могъл да се съглася, ако някой опита да ме убеди, че Азис и цялата кохорта цицорести чалга-певачки са истинските най-влиятелни хора в България.

Те поне пеят за любов.

А тия не само нищо не пеят, ами сеят около себе си ментални и морални зарази.

Като стана дума за пеене - през 70-те години в тогавашна Чехословакия има една прогресив-рок група, наречена The Plastic People of the Universe, Пластичните хора на Вселената. Името е откровена подигравка с управляващите комунисти, а и песните им са мразени от режима, защото го иронизират. През 1977 момчетата от групата са арестувани и осъдени. Тогава Вацлав Хавел, който принципно не харесва музиката им, но не може да се побере в кожата си заради наглостта на режима, създава прочутата „Харта 77”. Той няма пари и не е на власт – но влиянието му е огромно. С Хартата, след Пражката пролет от 68-ма, фактически се постави същинското начало на края на комунистическия режим там.

Не знам подобни примери какво значат за нашето българско общество. Имам чувството, че нищо.

Кой е нашият Хавел, чието обществено влияние се мери не с властта и парите, които употребява, за да натрупа повече власт и пари, а с разума и морала? Ние презряхме ли парвенюто Путин, който онзи ден, на фона на обикновения руснак , броящ топящите се в джоба му рубли, най-нагло призна, че дори не знае колко му е заплатата - или му се възхитихме като на истински пич? Ние научихме ли си уроците за преходното и непреходното влияние, предадени ни дори само през изминалата година или пак ги забравихме, преди още да ги дочетем докрай?

Пластичните хора раждат фалшиви кумири, кланят им се, а после, щом видят как те се стопяват и изчезват в небитието, започват да оплакват горчивата си съдба. Както свидетелства Старият завет, още Мойсей се опитва да се бори с това, но хората са твърдоглави в грешките. И дори май си ги обичат.

Да живее Делян Пеевски!

Добре, де, демокрация е настанала и всеки има право на грешките си. Но поне можем с живите кумири да сме малко по-внимателни. И, разбира се, можем да грешим по-малко спрямо другите, ако искаме те да не грешат повече спрямо нас.