Вместо да мислим как да ограничим участието в изборите на Сульо и Пульо, които не знаят разликата между президент и премиер, ние сега мислим как да ги задължим да дойдат до урните

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

През 1835 година френският аристократ Алексис дьо Токвил издава първия том от знаменитата си книга „Демокрацията в Америка”. Той е на 30 и още не знае, че така ще се превърне в един от фундаментите на модерната социология и политология. Нито някога ще узнае, че през 2011 година Збигнев Бжежински ще каже за него: „За да разбереш Америка, трябва да си чел Токвил, който още преди 175 години прогнозира потенциалните заплахи за американското общество”.

Та същият този Токвил, който има страстен уклон към свободата, измисля и в книгата си за първи път употребява термина „тирания на мнозинството”. Това означава – налагане на решения, които поставят интересите на обществото по-високо от интересите на индивида. Алексис дьо Токвил смята, че всеобщото избирателно право и свързаният с него диктат на широките маси постепенно ще доведат до унищожение на свободата, до засилване ролята на държавата, до политическа индиферентност на индивида и съответно – до стремеж на гражданите да търсят и получат политическа опека отгоре, а не да развиват свободното си самоуправление.

Всичко това да ви прилича на нещо познато? Само че реализирано не в САЩ, а в България?

Така си е – атомизирано общество, което не може да роди и да устоява истинска гражданска позиция; люде, 

които не искат свободата си,

защото не знаят какво да правят с нея; огромна маса от хора, които непременно искат да бъдат равни на всички останали, като смъкнат всички останали до своето ниво; свръх централизирана държава, в която местното самоуправление е повече параван за прикриване на този факт, отколкото реална обществена сила; политически партии, които се ръководят най-вече от тясно егоистичните интереси на върхушките си, а не от идеята за истинско обществено развитие…..
На този фон ми се ще да препоръчам на президента Росен Плевнелиев изобщо да не се коси задето парламентът оряза трите му въпроса, предвидени за референдума и остави само един. По-скоро трябва да е доволен и причините за това са няколко.

Първо, от трите въпроса остана всъщност единственият правилен, за който може би си струва изобщо да се прави референдум – този за електронното гласуване. Макар че, доколкото знам, той би могъл да се реши и без подобни всенародни дандании.

Така или иначе, аз лично смятам, че въвеждането на електронното гласуване по един или друг начин е абсолютно необходимо - друга тема е дали българското общество, което се намира в описания вече насипен вид, е готово в момента за това. Например, дали и доколко то си дава сметка, че, без тази техническа опция, само лишава от глас собствените си деца, онези милион или два, които заминаха за чужбина да си търсят щастието, но биха искали в България нещата да вървят напред – било заради своите родители, било заради себе си, било заради чиста и безкористна любов към тази изстрадала страна.

Второ, отхвърленият въпрос за засилване на мажоритарния елемент в изборите съдържа маса потенциални беди в себе си – а като си познаваме светлата българска действителност, можем да се обзаложим, че вероятно всичките ще се превърнат в кинетични, тоест, ще се реализират като беди.

Например – мажоритарният елемент няма да намали, а 

ще улесни и засили търговията с гласове

Той ще увеличи твърде много шанса за грешен избор, който се основава не на политики и визии, а на пари, ПР, артистичен талант и способност с простотии да привлечеш максимално широките народни маси, доколкото те съумеят да разпознаят себе си в теб.

Освен това – след първия път на ентусиазъм, когато изберем „нашия човек в парламента”, неизбежно ще дойде поредното разочарование, което пък ще атомизира още повече и без това разпадналото се обществено съзнание. И така нататък.

Трето – най-големият проблем при така замисления референдум беше темата за задължителното гласуване.

Не голям – огромен проблем!

Писал съм го няколко пъти далеч преди изобщо темата да се пръкне като повод за обществен дебат, а и няма да спра да го повтарям - не може в страна, в която близо 40 процента от населението е напълно или функционално неграмотно, да има задължително гласуване. 5 на сто от българите не са чели никога през живота си книга – показват данните от едно изследване на „Алфа рисърч”, публикувано онзи ден. Още 25 процента, дори да са прочели цяла една книга някога, тя е била готварска. Или вече изобщо са забравили коя и защо.

Нали се сещате, че нито един от тези хора, плюс още огромна аморфна маса около тях, никога няма да прочете – не, а няма да иска дори да изслуша сдъвкана информация по телевизията за политическата програма на тази или онази партия. А ние очакваме точно те, като задължително прибавят своя вот в общия кюп, да подобрят възможностите за развитие на обществото ни.

Играем ли си на демокрация или се опитваме сами да се заблуждаваме?

Вместо да мислим как да ограничим, поне за известно време, участието в изборите на Сульо и Пульо, които не знаят разликата между президент и премиер, ние сега мислим как да ги задължим да дойдат до урните.

Да не говорим изобщо за отблъскващата психологическа бариера – че гласуването не беше задължително дори по времето на комунизма, а сега, в демокрацията, вместо да си увеличаваме правата, ние мислим как да ги превърнем в задължение заради нечия временна политическа изгода.

От тази гледна точка смятам, че с орязването на споменатите две теми, предложени за референдума, българският парламент всъщност взе едно от най-добрите решения в историята на своето съществуване поне през последните 25 години. А може би и доста повече.

Четвърто, президентът Росен Плевнелиев направи огромна принципна грешка още като се подведе по акъла на Георги Близнашки за провеждането на този референдум.

Не знам какво професорът по конституционно право му е говорил по темата за значението на референдумите като такива, но едва ли му е обяснил, че в страна като България колкото повече се практикува „тиранията на мнозинството”, толкова по-малко добрини носи тя на обществото като цяло, включително на същото това „мнозинство”.

В този смисъл, съветът ми към президента е 

да не слуша пишман съветници, 

а да прочете направо знаменитата книга на Токвил, пък и доста други след нея, за да разбере в детайли какво точно имам предвид – твърде сложно е, за да мога да се разпростирам върху това в един кратък текст като този.

Пето – президентът Росен Плевнелиев според мен направи и огромна персонална грешка, като изобщо се довери на Георги Близнашки, човек, който, още докато членуваше в БСП, сам си каза, че стои по-наляво от нея. А то по-наляво всъщност няма накъде повече, освен в Северна Корея, при гениалните татковци на учението чучхе…..

При това президентът му се довери не само за референдума, но и му повери ръководството на служебния кабинет. Защо – това за мен и досега си остава пълна мистерия.

Не е никаква мистерия обаче защо сега пък на свой ред Георги Близнашки обърна палачинката и се нахвърли срещу доскорошния свой патрон.

„Голям провал е гласуването за референдума, аз самият съм много разочарован. Президентът Росен Плевнелиев носи голямата отговорност за този провал” – уми си ръцете онзи ден Близнашки недвусмислено. С което за пореден път потвърди всеизвестния факт, че комунистите са изключителни опортюнисти и винаги са готови да се завъртят на 180 градуса от истината. И пак да си останат честни и чисти като водица светена.

А ако някой още не се е сетил защо конкретно Близнашки обръща палачинката точно в този случай, ами лесно е – защото си има нов патрон, човекът, и ТОЙ, наречен още КОЙ, очевидно му поставя и нови обществени проблеми за решаване.