Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Когато Римската империя започва да се разпада, като всяка умираща държавна структура, тя се ожесточава вътрешнополитически. Тогава се оказа, че най-яростни защитници на отмиращото робство са не римските робовладелци, а привилегированите роби. На пръв поглед е парадоксално, на втори – вече не. В същия смисъл Бердяев, който е изпитал върху собствената си кожа и издевателствата на болшевизма, и благата на Свободния свят и който, въпреки несъмнената си антикомунистическа нагласа, отказа да сътрудничи на нацистите, стигна до извода, че, психологически погледнато, 

няма по-опасен враг на свободата от доволния и сит роб

 Доволството на роба така подхранва психологически робството, че свободолюбието вече няма шанс. Ходът на историческия процес е илюстрирал многократно тази печална закономерност – от най-дълбока древност до ден днешен.
Свидетелство в този смисъл е и съвремието на страната ни. Всички ние сме вчерашни роби, робували, както вече писах, в единственото робство в цялата ни национална история – съветското. За това си робство хората от моето поколение не носят вина – ние сме се родили в него и за нас то бе неотменно като природните фактори. Ленин пише: „Никой не е виновен, че се е родил роб, но роб, който не само няма стремеж към свобода, но и оправдава и разкрасява робството си, такъв роб предизвиква презрение и омерзение.” Че името на това робство беше ленинизъм, не ще и дума, но антиленинистът Бердяев начаса би се съгласил с тези думи на Вожда – съгласявам се безусловно и аз. Те намират свои непоклатими основания и в актуалния ни национален опит – днес отечеството любезно е пренаселено от доскорошни роби, които не само оправдават, а и разкрасяват робството, от което тръгна младата ни демокрация. Считам, че тяхната открита и скрита носталгия по комунистическото минало е опасна както за настоящето, така и за бъдещето на страната ни. Престъпленията срещу демокрацията можеш да подведеш под съдебна отговорност – носталгията на носталгиците няма как да арестуваш, няма как да я изправиш на подсъдимата скамейка. Тази ѝ неуязвимост за закона я превръща във велика сила.
Милиони са сънародниците ни, които 

откриват в деспотизма  гражданска красота и социална романтика

 Те леят сълзи по бригадирското движение, да речем, което не бе нищо друго, освен насилствен, принудителен, робски труд – органична част от всеобщото безправие, в което тънеше десетилетия наред страната ни. За тези люде и пищните, но не по-малко насилствени, първомайски манифестации са благо, благо са и принудителните съботници по ведомства и учебни заведения, благо е и военно-полевата подготовка в средните училища, благо е и родната казарма. Където, видите ли, крехките ни юноши (че и девойки) възмъжавали и се закалявали – както физически, така и духовно. 
Неотдавна зърнах нейде в социалните мрежи заглавието „Студентските бригади – рай за любовта”. Преди всичко бригадите не бяха само студентски – и ведомствени, и ученически, и военни, че и квартални бяха. И бяха не рай за любовта (любовта си вървеше или не вървеше вън и независимо от бригадирското движение), а парад на идеологизираното насилие, обезпечило безплатен труд за държавното стопанство. За народната (разбирай: противонародна) власт беше изгодно да провъзгласи това насилие и тази повсеместна трудова експлоатация за социална романтика и за общонароден ентусиазъм – и го правеше със средствата на партийно-политическата пропаганда. А обстоятелството, че и днешната демокрация интерпретира по този неподобаващ начин вчерашния деспотизъм, говори само колко малко сме се демократизирали и колко много сме си останали старите тоталитарни роби.

Друг видеорепортаж в нета пък е цял-целеничък изготвен от идеологическата пропаганда – и то в дебрите на живковизма. Репортажът възстановява някакви мащабни военни маневри, в които участват всички родове войски, както и офицери от армиите на Варшавския пакт. Терминологията е смразяваща: оперативно-стратегическо учение; фронт с коалиционен състав; единен брониран боен ред; дълговременни и кратковременни огневи съоръжения; тактически и стратегически въздушни десанти; ешелони, минохвъргачни и огнехвъргачни подразделения – все понятия за чудо и приказ. Според документалния филм демонстративното дрънкане на оръжие, цялата тази дандания, всички тези гърмежи, залпове и трясъци подхранвали националния ни дух, карали ни да се чувстваме горди като българи.
Помня безпогрешно онези времена. Ще ги помня цял един живот – те са наистина незабравими. Но не с възторзите и националната си гордост, а с издевателствата на държавата над личността. Защото горд като българин в онези години и десетилетия аз ни най-малко не съм се чувствал. Горди се чувстваха по-скоро връстниците ми от Западна Европа, дошли да летуват на родното Черноморие. И имаше защо, имаше с какво да се гордеят – със задграничен паспорт в джоба, с

обезпечени права и свободи, с разкрепостеното съзнание на независими,

еманципирани и социално обезпечени граждани на света: морето им бе до колене, а небето – до рамене. Техният недостъпен за нас, крепостниците на една тоталитарна система, статут дава самочувствие – не и тичането до припадък с раница на гърба по рубежите на българо-съветската дружба! С какво и как да се гордея аз като гражданин на Народна Република България? С това, че в тази република няма ни народност, ни републиканство? С това, че съм всестранно обезправен? С това, че трябва да си броя думите и думичките, защото дори само за една изпусната по невнимание нецензурна приказка могат да ме арестуват и поведат по етапите към Белене или Ловеч, откъдето връщане няма? С това, че докато на моите западноевропейски съвременници принадлежи цялата планета, аз не мога да пътувам свободно дори в границите на собствената си родина? С това, че часове наред трябва да чакам по многолюдни опашки пред вратите на „Нармаг”, за да си купя шепа маслини или къс месо?

Тези блага ли бранеше така театрално възхваляваната Народна армия? Явно тези – други на родна земя нямаше. В своята същност тази армия бе фактически противонародна – като Народната милиция и като освирепялата Държавна сигурност. Като цялата държавна администрация с всичките ѝ тайни и явни институции, и армията ни бе инструмент в ръцете на партийната номенклатура – тя имаше задачата да ни охранява не от някакъв измислен, конструиран в лабораториите на партийната идеологическа пропаганда външен враг, а от нас самите, от собственото ни волнодумство. А това обстоятелство е решаващо: важна е не огневата мощ на една национална армия – важно е към кои морални и физически цели е насочена тази огнева мощ. Целите на БНА бяха вътрешни и външни. Двете цели хармонираха безупречно. Докато армиите на страните от Свободния свят имаха задачата да защитават свободата му, армиите на нашия, на несвободния свят имаха задачата да обезпечават и охраняват несвободата му – всекиму своето. Нямаше, не съществуваше външен враг, от който да ни брани Народната ни армия. Южните ни съседки бяха част от НАТО, а НАТО е отбранителен съюз. Нашата армия пък беше част от Варшавския пакт, а Варшавският пакт бе нападателен, агресивен съюз – станало и с наше, българско участие, 

нашествието срещу Пражката пролет го засвидетелства

 Насилствено обединен, Варшавският пакт имаше предназначението да караули споилото го насилие. Комунистическата идеология е по своята природа агресивна – както вътрешно-, така и външнополитически. Тази идеология претендираше за световно господство и нейните армии имаха поръчението да обезпечат със силата на оръжията това господство. И ако настъпилата преди четвърт век демокрация сложи по мирен път край на тази агресия, носталгията по онези зли и грозни времена може да я върне обратно на дневен ред: първо като идея, а после – и като практика. Хората винаги следват идеите. Идеи, които могат да ни поведат и към собствената ни гибел – при това на вълните на гражданския ентусиазъм…