Димитър Бочев, bulgariaanalytica.org

„Дори ти да не се занимаваш с политика,
политаката все пак ще се занимава с теб.“
Нийл Шустърман

Ден след ден по безочие и наглост неокомунистическата пропаганда все по-недвусмислено напомня старокомунистическата. Докато в зората на демокрацията в края на 80-те и началото на 90-те БСП полагаше показни усилия да се разграничи от комунистическите си корени и да се себелегитимира като модерна, демократична и светски настроена левица, скъсала  веднъж завинаги с тираничното минало, впоследствие година след година, мандат след мандат тръгна дискретното ѝ, непровъзгласено, почти конспиративно завръщане към първоизвора на родоначалното ѝ доктринерство. Оказа се, че кръвта вода не става, че 

вирусът на комунистическата зараза е непобедим,

 че всички гордо оповестени промени са чиста проба козметика, чиято истинска цел е да прикрие непоклатимата същност на апаратчика, на функционера, на номенклатурчика. Неговото вековно господство ден след ден възстановява пред очите ни старите си позиции.

Това актуално рекомунизиране на мнимата ни левица говори едно: че декомунизирането ѝ в зората на демокрацията не се е състояло изобщо, че, поне под днешното си лидерство, тази формация не е способна на преустройство – тя прилича на динозавър, който предпочита да се вкамени на място, вместо да поеме в крак с еволюцията. Най-убедителният, най-ловкият начин да избегнеш реформи, е като симулираш реформи. Тъкмо това е правила партията през всичките отминали три десетилетия. А ако една партия не е съумяла да  се реформирала за 30 години, тя няма да съумее да го стори и за 300. Партиите се състоят от хора и протичащите в тях процеси са съизмерими по срок и време с човешките ни биографии. Промяната на една обществена формация, каквато е всяка политическа партия, е възможна само тогава и само дотолкова, когато и доколкото се променят нейните физически носители, хората, които съставляват тази формация – и най-вече хората, които съставляват нейния елит. В хода на многото персонални променени в ръководствата на БСП непроменено остана едно: закостенялостта на ръководителите ѝ, техният потомствен догматизъм, доктринерският им манталитет, предаността им към командно-административния подход. Привидността на всички тези промени  свидетелства по-скоро за непроменимост. БСП се страхуваше от действителни промени, защото не ги желаеше и не ги желаеше, защото се страхуваше от тях. Така дяволският кръг се затваря окончателно и пътят назад, към дебрите на тоталитарните практики, се оказа не само разчистен, а и единственият възможен път.

Обстоятелството, че тази партия превърна последния си конгрес в платформа за 

разчистване на нечисти сметки

 и в арсенал на злоради междупартийни боричкания, говори само по себе си. Тук аз няма да коментирам дали и доколко Елена Йончева е действително отговорна за корупционните машинации, в които е обвинена не само от партийните си противници, а и от прокуратурата. Доказването или отхвърлянето на отправените обвинение е въпрос на разследване, за което най-малко един писател има ресурса. По-важно в случая е друго: че една от най-големите и многочислени политически сили на родна земя превърна форума си в трибуна на една-единствена личност. Бързам да уточня, че е естествено една организация да застане морално зад всеки свой несправедливо набеден член – странно би било по-скоро обратното, ако организацията не му даде рамо и го остави беззащитен и сам в тази нелека битка. Да превърнеш обаче цял един партиен конгрес в трибуна на един свой апаратчик, да изоставиш всички останали теми от национална значимост, само за да полираш имиджа на един функционер, е предателство не само към личния състав на организацията, а и общонационално предателство. Не Елена Йончева са избирали милионите гласоподаватели на БСП – те са избирали една кауза, избирали са една национална надежда, една стратегия за стра, червената мафияната ни. Или поне са вярвали, че са предначертавали националното ни бъдеще, тръгвайки към избирателните урни. Сега, наблюдавайки конгресното кавгаджийство, те имат всички основания да се усъмнят в лоялността и далновидността на една партия, на която спокойствието и благополучието на нейната кастова номенклатура явно е по-скъпо и от интересите на милионната ѝ членска маса, и от националното добруване. Няма що: вече и за слепеца стана видно, че 

БСП е не народна партия, а корпорация от суетни, властолюбиви и сребролюбиви ортаци,

 че партията не е нищо повече от инструмент за прокарване и защита на техните користни интереси. А когато една партия така демонстративно и така безскрупулно фаворизира собствените си елитарни облаги, тя не осъзнава, че, за разлика от членската ѝ маса, партийните ръководства са заменими. Подобна партия е обречена, защото и най-догматичните, и най-доктринираните ѝ партийни членове и последователи са само късогледи – не и безоки.