Николай Василев*

„Десните“ интелектуалци отдавна са огорчени от „деформацията“ на Прехода. Вместо пълна делегитимация на комунистическия режим, маргинализация на номенклатурата и агентите на Държавна сигурност и необратима еманципация на България от Москва, станахме свидетели на трансформацията на бившата комунистическа върхушка в шайка безнаказани деребеи, често обвързани с руските служби и олигарси. Не на последно място любителите на „Бийтълс" и „Ролинг Стоунс" бяха ужасени когато усетиха, че голяма част от младото поколение предпочита чалга. В представите на „десните“, България до Съветската окупация е била що годе „нормална“ държава и смисълът на Прехода беше да преодолеем последствията от попадането ни в Съветската зона и да станем неразличимо европейско общество.

Днес „левите“ интелектуалци също преживяват тежки разочарования. Някои от тях са си представяли демокрация без „пещерен“ антикомунизъм. Според Антоний Тодоров „една социалистическа партия би могла по-директно да се противопостави на опитите за реабилитация на фашизма и нацизма, срещу възраждането на един прикрит расизъм, срещу манипулативното използване на антикомунизма за оправдание на минали престъпления и настоящи безобразия, срещу свеждането на историята на комунизма до историята на масовите репресии“. В представите на „левите“ до 9-ти септември 1944 година България е била „фашистка страна“ и всеки, който се е сражавал срещу съюзника на нацистка Германия в София, независимо дали е поел тази борба преди, или след нацисткото нападение над СССР, независимо дали се е борил за демокрация или за комунизъм, може да се нарече „антифашист“ и заслужава историческо признание.
Макар повечето от „левите“ интелектуалци да си представяха комунистическия период като време на „модернизация“, уви съпроводено с насилие и те като „десните“ вярваха, че накрая Преходът ще завърши с превръщането на България в неразличимо европейска страна. Затова и няма как да не изпитват болка и огорчение, когато виждат, че БСП се превръща в

 „популистка“, ксенофобска, да не кажем направо фашистка партия

 С т.н. „Визия за България“, а и с множеството изказвания на Корнелия Нинова, на Крум Зарков и на други партийни активисти, всички маски бяха свалени. Както пише професор Тодоров: „БСП очерта като „истински ценности“(...) „род, отечество, семейство“. (...) Тези ценности кореспондират повече с друга политическа традиция: „Труд, семейство, отечество“ е девизът на Френската държава на Филип Петен, ръководител на пронацисткото правителство на Виши (1940-1944), заменил девиза на Френската република „Свобода, равенство, братство“.
От дистанцията на времето можем да заключим, че „комунистите“ – в най-общия смисъл на думата – мнозинството от членовете на БКП, номенклатурата, агентите на Държавна сигурност и дори избирателите на БСП деформираха прехода. Опитът на (малка) част от ръководството да придаде европейски характер на партията и на държавата се провалиха с гръм и трясък. Днес БСП се превръща в това което повечето от избирателите ѝ желаят, но което ужасява не само „десните“, но и „левите“ интелектуалци. 
Защо е този плачевен резултат близо трийсе години след началото на Прехода?
Когато в резултат на геополитическото земетресение разтърсило Източна Европа в края на 1989 се срина и режимът на Тодор Живков, неговият някогашен адютант Александър Лилов застана начело на БКП и обяви, че тя ще се реформира в „модерна лява партия“. Тъй като това не значеше нищо, можеше да значи всичко. В повечето източноевропейски страни бившите комунисти се „преродиха“ на социалдемократи, но за българските това беше табу... прекалено дълго си бяха повтаряли, че социалдемократите са катраника на буржоазията. А и страхът, че харизматичният д-р Петър Дертлиев може да се окаже начело на трансформацията, изключи тази възможност. И докато номенклатурата и части от неразградените служби на тоталитарния режим крояха планове как да превърнат собствеността на партията-държава в своя, частна собственост, Александър Лилов си постави за цел да запази единството на партията си. Какво можеше да задържи „червените бабички“ и „червените мобифони“ (както ги наричаше бардът на партийната преса Стефан Продев) заедно? 
Със сигурност не и някаква обща политика. Но между тях съсъществуваше друга по-дълбока, квази-етническа връзка. По думите на левия социолог Андрей Райчев БСП: „беше организационно политическо цяло, а не идеологическа формация“. Ключовата рубрика в партийния официоз Дума се наричаше: „Ние пак сме тук“ . Ние сме ние, защото сне ние, а не „те“. 

Новосформираният СДС се изживяваше като широка ляво-дясна коалиция, обречена на кратък живот, която трябваше да проведе Прехода към демокрация и да се раздели, обхващайки целия политически спектър. Изборите за Велико народно събрание през 1990 бяха, по думите на опозицията „изцяло опорочени и частично фалшифицирани“, но каквито и да са истинските резултати, стана ясно, че планът на СДС да омете „столетницата“ няма да успее. Докато много хора гласуваха за СДС „политически“, огромен брой българи доброволно гласуваха за БСП „житейски“. 
По думите на Евгений Дайнов „гръбнакът на избирателите на СДС  бяха категорията хора, които живеят такъв начин на живот, който да им позволи да се издигнат до политико-философската плоскост на дебата. Това са хора, които не живеят единствено в битовото всекидневие“. Този избирател е „млад, интелектуалец, който владее чужди езици и си тананика американски песни“...
За дълъг период от време ръководителите на БСП обслужваха предимно интересите на „червените мобифони“, но частично, под напора на събитията, след колебания и съпротива, все пак подкрепяха, или поне не блокираха усилията за модернизация на страната. Това ще рече, че водачите на БСП не отстояваха политики, която да отговарят на желанията на „реакционния, колективистичен, посткомунистически светоглед, който споделят техните избиратели и симпатизанти.“ (Цитатът е от едно ранно изследване на Центъра за изследване на демокрацията). 
В България все пак започнаха да се провеждат свободни избори, да се сменят правителства и президенти, извърши се реституция и приватизация и страната все пак успя да стана член на ЕС и НАТО...
Но докато СДС печелеше дебатите, когато се водеха на политическа плоскост, БСП излизаше начело, когато  дебатът се водеше на плоскостта на „ежедневния живот и неговите грижи“ (Евгений Дайнов).
Как стана така, че БСП, която лицемерно отстъпваше от всички политики, за които се застъпваше, а всички нейни участия във властта довеждаха до хаос и катастрофи преживя електорални свивания, но не и срив – както се случи с подобни партии в цяла Източна Европа?

Защо толкова много българи продължават да се идентифицират с партията от времето на комунистическия режим? Защо България, която оказа най-силна съпротива срещу налагането на „оня строй“, нямаше нито своето Унгарско въстание, нито своята Прашка пролет, нито своя Солидарност?
Причината вероятно се крие в демодернизационния характер на режима и на 

дълбокото проникване на русофилството

Според „левия“ анализатор - Румен Димитров комунистическият режим „не създаде новия човек, а спечели дребния буржоа за своите цели. Българинът запази малко имотец и заживя с илюзията, че има ниша, която да го пази както от държавата, така и от пазара.“ Тъй като правилата и изискванията, които властта поставяше пред поданиците бяха неизпълними, непрекъснато се променяха, а и живеехме в постоянен дефицит, хората заживяха двойнствен живот. Публично декларираш привързаност към колективистична идеология, докато водиш еснафски живот. Знаеш, че за всяко нещо си има „втория начин“ и търсиш възможност да го използваш при всяка житейска ситуация. И тъй като частната търговия с вещи е на практика забранена се отдаваш на търговия със статуси и корупционни услуги. Този начин на процедиране продължи естествено и след 1990 – като сега мащаба на „взаимните услуги“ и търговията с влияние рязко се увеличи. Нищо чудно, че корупцията придоби чудовищни размери. 
Макар частичното оттегляне на Русия от Балканите да позволи дори БСП да преглътне членството на България в НАТО, страната ни не направи почти нищо за намаляване на зависимостта от Русия в областта на енергетиката и на въоръженията. Образованието и медиите продължаваха да служат като рупори на русофилството, а това парализира имунната система на нацията и дори  безобразия като „гьола Белене“ не предизвикват масово недоволство. Демографският срив, започнал от годините на „социализма“ се засили, поради масовата емиграция на млади и способни хора, които не искаха да живеят по „втория“ начин. Така се стигна до момента, в който 

самата демокрация беше заплашена

Появиха се партии, които оспорват идеята България да се превърне в „нормална, демократична държава“ от (западно) европейски тип. Оспорено беше членството в ЕС и особено в НАТО. Когато през 2005 година Атака влезе в парламента, лидерът на БСП Сергей Станишев заяви, че това е единствената партия, с която БСП не би сътрудничела по никакъв начин. Тринайсет години по-късно БСП прие „Визия за България“, под която би се подписал всеки атакист. Нейната квинтесенция е, че партията не иска чужденци, „джендъри“, или хора с различен стил на живот. Иска близки отношения с Русия (независимо как тя се отнася към нас и какво е нейното поведение на международната сцена). Иска „повече държава“. Някои партийни агитатори обещават, че щели да вземат от богатите и да раздават на бедните – което предвид свързаността на много от олигарсите с БСП изглежда като неизпълнимо обещание и подсказва, че БСП ще се опита да „изстиска“ средната класа - хората, които не живеят единствено в битовото всекидневие. Това разбира се ще доведе до нова вълна от емиграция и т.н. 
Превръщането на БСП в отявлен защитник на демодернизацията и де-европеизацията на България няма как да не ужаси всеки честен „ляв“ интелектуалец. Но БСП и Атака съвсем не са единствените проводници на демодернизацията и де-европеизацията. „Десните“ ГЕРБ, ВМРО и отчасти НФСБ се плъзгат стремглаво по тази плоскост. Задават се и нови подобни проекти – около Слави Трифонов и около президента...
Възможно ли е България да се върне от пътя за изграждане на модерна държава от западен тип? Този въпрос наистина е по-важен от спора „ляво – дясно“, който у нас е по-скоро исторически, отколкото идеологически. Ще разберат ли и „левите“ интелектуалци, че основният проблем на България не е „недостатъчно държава“, а че държавата, частния бизнес, неправителствените организации и политическите партии не функционират добре. Че основният проблем на нашето общество е, че навсякъде продължава да се действа и по „втория начин“, а това е преди всичко рецидив от комунистическия режим? Ще забележат ли и те, че Русия води остра хибридна война срещу България? 
Възможно ли е взаимодействие на всички демократично мислещи българи, за да се спре стремглавото превръщане на България в един изостанал, затворен руски протекторат, (засега) формално член на ЕС и НАТО?
Това са ключово важни въпроси, които ще определят бъдещето на нацията. Но безпрецедентното възмущение на „левите“ интелектуалци от дегенерацията на „модерната лява“ в демодернизираща, популистка, квази-фашистка партия ни дава някакви малки основания за оптимизъм.

*  Николай Василев е политически емигрант, политолог, автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".