23 години след падането на комунистическия режим на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. българинът продължава да живее с надеждата, че все някога преходът ще свърши, ще се отърси от старите комплекси и предразсъдъци и ще заживее нормално като милионите европейци. Родният преход обаче се оказа костелив орех, или просто така го програмираха кукловодите, които проведоха перестройката, и трансформираха политическата власт в икономическа.

Всъщност най-голямата лъжа на изминалите 23 години от ерата на Тато е, че преходът има край. Тази утопия си е чисто политическа измислица, а през няколко години лъжепророци, призвани да промиват мозъците ни обясняват, че вече сме на финалната права, а състезанието приключваме все последни.

Първи майсторите на голфа Андрей Райчев и Кънчо Стойчев обявиха триумфално, че с идването на царя и разбиването на двуполюсния модел преходът у нас е приключил. Явно социологическата грешка в пророчеството им се оказа огромна, защото и 800 дни, след като си отиде величеството българинът продължи да се люшка между мизерията и далаверата, между проспериращата чалга и мухлясващите национални ценности.

Преходът не свърши и с приемането ни в НАТО и ЕС. Очаквахме рогът на изобилието да се изсипе върху родината, а Брюксел само ни обстрелва с размазващи доклади, критики, санкции, спрени субсидии.

Истински лабиринт се оказаха и думите на вече бившия главен прокурор Борис Велчев: „Мутрите на прехода не са си отишли, но бавно си отиват. А т.нар. преход в страната ни ще приключи окончателно, едва след като мутрите си отидат”. И Велчев ни подведе - той си отиде от държавното обвинение, но мутрите останаха, мутират и се размножават, като най-низшите организми – чрез делене.

Класикът в БСП Антон Кутев също направи несполучлив опит да сложи точка на болната тема. Според познавача на симптомите на СПИН в БСП още на 28 март 2012 г. с вземането на решение за отказ за строеж на АЕЦ „Белене” свърши и преходът. За Кутев това е била последната стъпка в поредицата от решения, вземани от продажни политици и национални предатели, вследствие на което са унищожени освен атомната енергетика, военната промишленост, металургията, част от фармацевтичната промишленост, химическата промишленост, тежкото машиностроене. Националното предателство за Кутев обслужва външни икономически интереси на богати държави.

Последно упражнения на тема „Преход“ направи чавдарчето на Борисов – Яне Янев. Повелителят на политически бури, както се изживява лидерът на формация „Ярешки“, пророкува, че преходът свършва през 2013 г. Вероятно майсторът на димки бодро вярва, че в новия парламент догодина ще са само той и Борисов и ще наложат с послушните си медии новия ред в републиката.

Докато чакаме мечтите на Яне да станат реалност, се спомина главата на българската православна църква. Погребението на дядо Максим символично  се доближава до  знаковата дата 10-и ноември, от която започнаха и надеждите, и терзанията ни.

За нас сега настъпва преходът в православната църква. Максим е границата между Старата и Новата ера, а щом за митрополитите и църквата сега е началото, то и за миряните колелото на очакванията се завърта наново, успокоява ни иронично владика.

Така на 10-ти ноември, след 23 години усещаме, че се върнахме там от където започна всичко. Мислехме, че сме се изгубили в него, а той се оказа хоризонт – вървиш, стигаш до края, там виждаш, че си в началото, има друг край и така продължаваш..., вървиш..., виждаш - няма край.

Всъщност, след толкова години лутане прозираме, че още преди 100 години патриархът на родната литература Иван Вазов ни е дал ключ. Преходът ни много прилича на разказа ”Иде ли”. Слепият дядо Йоцо все чакаше дядо Иван да дойде и да ни освободи, но защо Вазов пропусна да ни каже, че освобождавайки ни дядо Иван ни е поробил,  и то май че до гроб.

Има и по-поетични вариации на родния преход, черпещи сили от мита за Сизиф или за Одисей. Ето как  Кавафис  възпява “прехода” - като пътуване към 

Итака  

Когато тръгнеш нявга за Итака, 

моли се пътят ти да е далечен, 

изпълнен с перипетии и знания. 

От ластригоните и от циклопите, 

от Посейдон сърдития не бой се - 

такива в пътя нивга не ще срещнеш, 

ако възвишена остава мисълта ти, 

ако отбрано чувство 

душата и телото ти докосва. 

Ни ластригоните, нито циклопите, 

ни Посейдона разгневен ще срещнеш, 

ако ги сам в душата си не носиш, 

ако душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се - пътят ти да е далечен. 

И много да са пролетните сутрини, 

когато с толкоз радост и любов 

ще влизаш във невиждани пристанища. 

Да спреш край финикийски градове 

и много пъстри стоки да закупиш - 

седеф, корали, кехлибар и абанос, 

и всевъзможни тънки аромати, 

колкото можеш повече прекрасни аромати. 

В египетските градове да спреш, 

да учиш и да учиш от учените.

Недей забравя никога Итака. 

Да стигнеш там - това е твойта цел, 

ала по пътя никак да не бързаш, 

че по-добре - години да пътуваш 

и остарял на острова да спреш, 

богат, с каквото в пътя си спечелил, 

без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те дари с прекрасното пътуване. 

Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш. 

Но нищо друго няма тя да ти даде.

И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала: 

тъй мъдър, както си сега със толкоз опит, 

навярно вече си разбрал Итаките що значат.

След 23 години преход вече знаем, че проблемът не е просто в отиването къде и да е, а в завръщането. Падането на комунизма се оказа достижим като срутената Троя, но все така непостижима за нас е демокрацията, приличаща на миража Итака.