Горан Благоев 

   Началото на декември. В една детска градина, както във всички останали детски градини в града, малчуганите разучават песнички за Коледа. Да. Точно за Коледа. Учителките употребяват точно тази дума. А и децата очакват Коледа. По-точно дядо Коледа. Те с друго не свързват празниката – за тях празникът са елхата и подаръците, които носи усмихнатият белобрад и дебелобузест старец. В една от песничките обаче се пее за някакъв Младенец. За Младенец, който се е родил в пещера, а  пред пещерата имало дървен навес от прогнили дъски. Повечето от децата не знаят 

кой е Младенецът

 Не ги и интересува. За тях е важно да научат песничката, за да я чуе дядо Коледа и да им даде подарък. Един от малчуганите обаче недоумява. Странна работа?!  Защо Младенецът трябва да се роди на такова неуютно и студено място каквото е пещерата?! Защо не се е родил в болница, т.е. в родилното – та нали там се раждат всички деца?! Той също е трябвало да се роди в болница... 
      Да си представим, че във Витлеем по времето на Йосиф и Мария е имало болница с родилно отделение. Но дали в него щеше да се намери място за съпругата на един дърводелец със скромни доходи. Дали този дърводелец щеше да има средства за да плати здравните й застраховки, камо ли да осигури най-качествения екип от лекари и акушерки. За вип стая родилката даже не може да си помечтае.  
     Дори да имаше болница във Витлеем, тя несъмнено би била недостъпна за Йосиф и Мария. Вратите й щяха да бъдат затворени, както и тези на страноприемницата, където не се е намерило място за тях. Не се е намерило място в нито един дом. Представете си как един мъж и бременната му жена как хлопат от порта на порта, но никъде не намират съчувствие. 

На непознати трудно се съчувства

 Йосиф и Мария са непознати във Витлеем. Нищо че древният род на Йосиф започва от тук. От Витлеем. Тук двамата са чужди. Чужди сред свои. Дали ще ни разказват Матей и Лука или ще ни разказва Йовков, другоселецът във всяка епоха и във всяка култура си остава другоселец. Независимо дали трябва да помогне на бременната си съпруга или на умиращия си кон, той е все сам. Сам сред свои, сред себеподобните си. 
   Всички врати и прозорци във Витлеем са залостени така здраво, че никаква човешка нужда, никакъв човешки зов, никаква човешка болка не могат да намерят в тях пролука, за да стигнат до сърцата на стопаните. Така са залостени, че през тях няма да проникнат дори лъчите от светлината на Родения Младенец, които по-късно ще озарят околността на Витлеем. Тя ще докосне само неколцината, за които също няма място във Витлеем. Пастирите, които пазят стадата си в полето. 
     В онези времена пастирите били презряна общност – живеели на открито, на границата между човешкото и дивото, между цивилизацията и природата. Възприемали ги като нечисти, защото живеели сред стадата си. Обвинява ли ги в непочтеност, защото понякога нарушавали границите на пасбищата. Били като чужди. Чужди сред свои. Отхвърлени от обществото. Отритнати. 

Младенецът идва за тях

 За да стане един от тях. Странник сред собствения си народ. 
     Как продължава тази история? Историята с чистосърдечния и наивен въпрос на малчугана от детската градина: „Защо Младенецът не се е родил в родилен дом?“. Когато го задал на учителките, те  изпаднали в неловка ситуация. Нямали отовор. Не знаели. Иначе били много добре подготвени учителки, но точно това не знаели. Изобщо не били чели Евангелието. То не им било нужно за да бъдат добри педагози. А и нито в училище, нито в университета някой им е говорил за Раждането на Младенеца, още по-малко за неговото възмъжаване, за словото му, за неговата смърт и за това, че той е Възкръснал. 
    Все пак учителките осъзнали, че за децата е важно да получат отговор на въпроса, който задало тяхното другарче и помолили една от майките да дойде и да разкаже за Раждането на Младенеца. От всички родители, чиито деца били в тази група, кажи речи трийсетина малчугана, това била единствената майка, която редовно ходела на църква. Единствената майка, която вярвала в Младенеца. Единствената, която се опитвала да научи и детето си да вярва в Него. Затова и детето й често изглеждало като чуждо сред свои. Чуждо сред себеподобните си, особено в детската градина. Но се оказало, че не е толкова лесно майката да дойде в групата на малчуганите и да им разказва за Раждането на Младенеца. Изглеждало толкова непосилно, колкото и да се намери място в страноприемницата на Витлеем за Йосиф и бременната Мария. Разказването за Младенеца било религиозна дейност. А религиозната дейност в детските градини и училищата не била позволена. За да слушат децата разказа на майката за Раждането на Младенеца,  трябвало да има информирано съгласие на родителите им. По списък – с имена и подпис. И избора „да“ или „не“. Дали родителите са съгласни децата им да чуят един разказ. Разказ за Младенеца. 
    В същата детска градина, както и в другите детски градини в града,  малчуганите имали часове по йога. Но за нея не се изисквало информирано съгласие. За нея родителите плащали допълнително.   Йогата представяли не като религиозна философия или религиозна дейност, а като гимнастика. Гимнастика за здраве. Така поне твърдели компетентните чиновници, които отговаряли за възпитанието на децата. В същата детска градина, както и в другите детски градини в града, празнували и Хелоуин. Но и за него не било необходимо информираното съгласие на родителите. Хелоуин е маскарад, не е религиозна дейност. Нищо че из детската градина в този ден щъкали дяволчета, вещички, вампири и черни ангелчета. Това са маски, не са религиозни персонажи. Така вкупом твърдели и учителите и компетентните чиновници, които отговаряли за възпитанието на децата.  
   Разбира се нито един родител не се възпротивил малчуганите да станат обект на религиозна дейност – да чуят разказа на една майка за Раждането на Младенеца. Всички дали своето информирано съгласие. За един разказ, веднъж в годината. Разказ в навечерието на Рождество Христово. Разказ в който домовете на Витлеем били затворени за  Бог,  който идвал при хората. И само тогава ли?
   Иисус се ражда по времето на един мощен юдейски владетел – Ирод Велики. Останал е в историята с невероятните си строежи. Строил е какво ли не, включително и храмове. Само че в християнството, този мощен юдейски владетел е запомнен не със строежите си. Запомнен е с убийствата, 

 физическите убийства на младенците,

на всички момченца от пеленачета до две годишна възраст. Защото не знаел, кое от тях е Младенецът. Страхувал се, че този Младенец, когото едни странници, влъхвите, нарекли „цар Юдейски”, може да му отнеме властта. А по сладко нещо от властта има ли? Та затова Ирод Велики наредил да погубят всички малки деца от околностите на Витлеем в дните, когато се родил Младенеца. Той нямал угризения на съвестта, че тези невръстните всъщност са бъдещето на неговата Юдея. Че те са безмислена жертва на неговата мания за власт. Интересувала го само тя – властта, която притежавал и насладата да бъде аплодиран от всички... В това отношение елитът на служителите божии бил първенец по аплаузи. Че иначе без субсидиите на властта за къде са? Какво от това, че Ирод Велики е избил някакви си там две хиляди младенци... Нали е построил храмове на Бога. Ще рече погрижил се е за материалния уют на божиите служители. А те умело знаят как да осребят вярата на народа и да го накарат също да аплодира Ирод... 
    Ирод Велики обаче не бил само патент на Библията. Управителят на държавата, в която се намирала детската градина с наивно-любознателния малчуган, също щедро съграждал църкви, обновявал манастири. Все от държавния бюджет с който той разполагал като със свой. Благодарение на неговото усърдие потоци от блага потичали към приятелските кръгове от строителни фирми. А пред народа той не спирал да говори, че гради се за духа на държавата, за нейното бъдеще. В съградените от него (но не с негови пари) църкви обаче рядко можело да се видят да пристъпват повече от 3-4 дечица. Почти никъде служителите на Бога в тези храмове не създавали неделни училища, защото изобщо не ги било грижа за децата – те им пречели да служат на Бога, разсейва ли ги по време на светата литургия. Били забравили думите на същия този Бог, комуто служели: „Оставете децата да дойдат при Мене!”. 
    В държавата на Управителя, който иначе строял много храмове (не само пътища) почти нямало училище, в което да се преподава предмет, наречен „Религия”, да се говори за вярата в Бога, 

да се инвестира в душите на децата

Т.е. в бъдещето на държавата. В духовното й бъдеще. Което не може да бъде унищожено. Защото сам Иисус Христос, който се ражда като Младенец, е казал – трупайте богатства, които ръжда не хваща и молец не изяжда, трупайте богатства за небето, не за земната суета... 
    Божиите служители в тази държава, особено елитът от божии служители аплодирали управителят досущ както фарисеите – Ирод Велики. И досущ като тях мълчели, когато Управителят и армията му от лакеи и чиновници погубвала децата – не с кървави убийства. Не. Те били почтени, хрисими, хуманни. Даже някои от лакеите, макар някога да нямали нищо общо с Бога, сега учели науките за Бога... Та тази армия на Управителя убивала децата с глад. Духовен глад. Затваряла детските градини и училищата за разказите за Бога, за вярата в него, за доброто. И така погубвала душите им. И мисъл не можело да прехвръкне някой да учи предмет, който се нарича „Религия”. Това било религиозна дейност, а за нея трябвало информирано съгласие...  

    Как завършва тази история

Историята с чистосърдечния и наивен въпрос на малчугана от детската градина: „Защо Младенецът не се е родил в родилен дом?“. Докато майката разказала за Раждането на Младенеца трийсетината деца я гледали със зяпнали уста и ококорени очи. Те за първи път слушали неговата история. До края на деня всички били така превъзбудени от чутото, че когато се прибрали по домовете си разказали и на своите родители. За Раждането на Младенеца. А после им казали, че няма нужда дядо Коледа да им носи толкова много подаръци. Че е по-добре да отидат и да ги занесат на децата без родители, които живеят в специални домове, или да помогнат на самотната съседка от горния етаж, или за празниците да погостуват за ден-два на баба и дядо, вместо да приковат хипнотизиран поглед пред телевизора или компютъра. Нали на Рождество Христово се празнува Рождения ден на Младенеца? А той отдавна е казал кои подаръци единствено го правят радостен и щастлив. Защо децата да не му ги поднесат....   
    Това наистина можело да се случи... 
    Няколко дни след разказа на майката за Раждането на Младенеца, за затворените къщи във Витлеем, за светлината и за пастирите, в детската градина пристигнал дядо Коледа. Нали го очаквали с нетърпение? Децата му изпели всички песнички, които научили. Включително и тази за Младенеца. Обаче никое от тях не помнело защо се е родил в пещера, а не в родилното отделение. Погледите на всички били приковани от чувала с подаръци. Друго не ги интересувало. А когато изпълнили детската градина с радостния си глъч и шума от разопаковане на лъскавите кутии и пликчета, които им раздал дядо Коледа, никой вече не си спомнял за Младенеца. Та нали Той идва само там, където го очакват с отворени врати, без информирано съгласие. И разказват за Него – не само веднъж в годината...