Александър Йорданов, специално за „Faktor.bg”

На 5 септември 1944 г. Съветският съюз скъсва едностранно дипломатическите си отношения с Царство България.  На 8 септември неговата армия нахлува в нашата страна. Следва окупация, държавен преврат, монтиране на марионетно правителство, ликвидиране на българския политически, военен, духовен и интелектуален елит, силово налагане на болшевишката политическа и икономическа система чрез еднопартийна диктатура,  включване на България  в „съветския лагер”.  На 26 август 1944 г. ръководството на комунистическата партия у нас издава „Окръжно №4”, с което призовава „на смела и решителна борба за незабавно скъсване съюза с хитлеристка Германия, ...за общи действия с другите балкански народи срещу завоевателите, за демократична власт…”. Това е призив за въоръжен  преврат срещу законно избрана власт още повече, че спрямо нас Германия не е „завоевател”, а и комунистите не се канят да установяват никаква „демократична власт”.  Завоевател е Съветският съюз, а комунистическата власт, която по-късно се установява, е недемократична и престъпна. Така казва  „Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен” (Обн. в Държавен вестник – бр.37 от 5 май 2000 г.). 
В условията на съветска окупация настъпва денят на голямото престъпление – държавният преврат. Започва червеният терор. Армията остава в казармите, но само след няколко месеца е поставена под съветско командване и хвърлена в месомелачницата на войната. И това не е „отечествена война”, както десетилетия лъжеха комунистическите историци, а бягство от „отечествена война”. Защото „отечествена” може да се нарече само война, в която браниш своето отечество, а не нахлуваш в чужди отечества. Затова и българските жертви във Втората световна война са след, а не преди 9-ти септември 1944 г. Загиват над 8 000 войници и офицери, близо 23 000 са ранени, а над 9 000 се водят „безследно изчезнали”. Така за по-малко от година – от 9 септември 1944 г. до 9 май 1945 г., България губи близо 50 000 свои синове – унищожени от терора вътре в страната и загинали далеч от родината, изпълнявайки плановете на съветските окупатори на Източна Европа.

Палачите

        Те не са безименни. На почти всички тях по време на комунистическия режим бяха издигнати паметници. Градове и села, улици и площади, училища и заводи, кооперативни стопанства и читалища носеха, а някои още носят, техните имена. Престъпници бяха превърнати в „герои”  и това е също доказателство за тоталната червена диктатура у нас. Тази „почит” не е от българите, а от комунистите. България е сред малкото на брой държави в света, където са издигнати паметници на враговете на националната ни независимост, на палачите на българския народ.  
Имената на превратаджиите са известни. Те не са само комунисти. Ето ги: Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Крум Лекарски, Кирил Станчев, Владимир Стойчев, Тодор Тошев, Христо Стойков, Стоян Трендафилов, Георги Чанков, Ангел Цанев, Екатерина Аврамова, Петър Вранчев, Никола Петков, Трайчо Доброславски, Антон Югов, Георги Петров, Трайчо Костов, Никола Гаврилов, Петко Кунин, Минчо Нейчев, Георги Чанков, Владимир Димчев, Върбан Ангелов, Добри Терпешев, Георги Димитров, Васил Коларов, Цола Драгойчева, Александър Оббов, Адам Трънка, Димитър Ганев, Вълко Червенков, Титко Черноколев, Менахем Файонов, д-р Любен Герасимов; д-р Иван Пашов, Стефан Тончев, д-р Михаил Геновски, Иван Харизанов, Георги Кулишев, Васил Юруков, генерал Христо Мархолев, Здравко Митовски, Димитър Братанов, Иван Попов, Райко Дамянов, Георги Дамянов; Владимир Поптомов и всички останали, подписвали директивите и решенията на ОФ, ЦК на БРП(к); БЗНС, Народен съюз „Звено“ и  БРСДП. Всички те, с малки изключения, не са убивали лично. Не всички са и директни поръчители на убийствата последвали преврата. Но те  осъществяват, защото искат и желаят този преврат, защото съзнателно или несъзнателно обслужват чужди на България интереси, защото смятат, че до целта отвежда недемократичен път. Мнозина от тях „управляват” страната по време на терора.  Физическите убийци са лица от терористичните нелегални групи на комунистическата партия или от нейната „военна организация”.  
Сред активните участници в репресиите, в подбудителството на убийствата и в самите убийства след 9-ти септември 1944 г. личат имената на: Антон Югов – министър на вътрешните работи, Давид Елазар –от терористичната група „Чавдар“, Тодор Живков – служител в МВР, Лев Главинчев – професионален убиец, а по-късно полковник в МВР, Хенрих Коен – следовател от ДС, Изидор Леви (Бачи Зеев) – агент на НКВД и ръководител на следствието към ДС, майор Аврам Михов – офицер от ДС, бивш политкомисар на терористичната група „Гаврил Генов“,  Рако Аврамов – партиен секретар на БРП (БКП) в Шумен, полковник Валери Таджер,  Исак Елизер Франсис, Матю Кербел, Жак Натан Примо (по-късно академик и член на ЦК на БКП), Давид Буко Коен -служител в МВР и ДС,  Ешуа Кемалов Декало, Анжел Вагенщайн, Георги Боков, Андрей Премянов, Панайот Каракачанов, Давид Овадия, Раймонд Вагенщайн, Изидор Соломонов, Давид Насим Авраам – инспектор и главен палач в РО-2; Санто Биджерано, Мирчо Спасов – по-късно генерал от МВР; майор Стефан Китов –началник на концлагера „Персин“ и много други.  
Царица Йоана си спомня:
   „… Започнаха веднага арестите....Полицията бе унищожена за кратко време, нападнати бяха магазините и складовете; започнаха нощните извеждания от къщите. За да поддържат постоянна атмосфера на ужас, руснаците бяха разположили батареи от оръдия в парковете на столицата, които на различни интервали даваха халостни изстрели.”  
При задържането арестуваните са малтретирани. Пребиването до смърт или пускането на ток по тялото, както и други нечовешки издевателства, са били обичайна „революционна” практика. Един от сътрудниците на Лев Главинчев разказва: 

 „В хотел „Славянска беседа“ доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери (ШЗО). Наши „гвардейци“ го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж – уж се е самоубил....Убиването ставаше с чук или заколване с права лопата. Като се върнехме в „Славянска беседа“, където спяхме, пиехме ракия, вино, коняк и се напивахме. Освен нашата имаше още десетина „ударни групи“. Арестувахме хора навсякъде...Може би от всеки 10 души убивахме по 6 или 7. Някъде през ноември 1944 г. ни пратиха на фронта да арестуваме офицери… После дойде 1946 г.  Ние, милиционерите, започнахме да бием и избиваме представители на опозицията и през 1947 г., когато беше забранена със закон, опозицията беше всъщност унищожена изцяло. Всеки набеден, че е от опозицията, го арестувахме и го пращаха на лагер или в затвора.”

Царица Йоана продължава своя спомен: 

„… Арестите следваха ден и нощ: селяни от селата, държавни чиновници без вина, богати търговци, професори, офицери на служба или в оставка, журналисти, свещеници, представители на всякакви идейни течения и така нататък. ...Бяха разстреляни много регулировчици, виновни единствено, че са носели униформата на Софийското кметство.” 

          В управлението след 9-ти септември 1944 г. участват временно и представители на некомунистически партии и организации. Но самият факт на 

съвместно управление с комунистите е трагедия

 Някои от тях като Никола Петков – лидер на БЗНС и министър без портфейл до 26 август 1945 г., заплащат с живота си заблудата, че с комунистите може заедно да се управлява. На 23 септември 1947 г. той е убит по познатия начин: с чук, като преди това е измъчван. Мъртъв е качен на бесилото. 
На 10 септември 1944 г. в село Долни Лозен комунисти свалят от пилона българското знаме и вместо него издигат съветското. Поручик Георги Дървингов заповядва да се свали „парцала” и да се издигне отново националният трибагреник. Моментално е разстрелян. На 12 септември 1944 г. известната терористка Митка Гръбчева убива във влака командира на 4-та армия генерал-лейтенант Атанас Стефанов.  Тя не знае кой е той, но щом е с военна униформа  значи е „враг”. И стреля. 
Истината е, че за комунистите  враг е бил целият български народ. Репресията е тотална.  Комунистическите поети Димитър Полянов и Христо Радевски от първа страница на в. „Работническо дело” на 25 септември 1944 г. в статията „Отмъщение” призовават:  
„Стреляйте вярно! Забивайте ножа по-дълбоко! Дръжте здраво пушките в ръцете си! Крачете смело срещу врага! Унищожавайте го безпощадно! Той не заслужава никаква милост – дори и оная към едно пребито куче!…  ”. 

Графоманът  терорист Станислав Вихров тръгва на „лов” за Елин Пелин, но греши адреса и изкарва посред нощ от дома му друг известен български писател – Борис Руменов. Оттогава Руменов се води "безследно изчезнал". Известният поет Павел Матев се е гордеел с участието си в екзекуциите. Ето какво разказва Пенчо Калинов, негов другар, също убиец, от Хасково: 

„С Павката ... взехме седмината от затвора в полунощ и ги откарахме на посоченото за екзекуцията място. Беше тъмно като в рог и можехме да пуснем поне един да избяга, но не го направихме. Те как само ни се молеха! После яка работа падна по заравянето на гробовете. Ръцете ни цяла седмица бяха в мазоли...”.

Отминава болката от мазолите и „Павката” е вече „нов човек”: прописва любовни стихотворения. По негови стихове песни пеят Емил Димитров, Лили Иванова и Богдана Карадочева. А почитателите на българската естрада се просълзяваха, когато слушаха Матевите стихове в изпълнение на Емил Димитров: „Каква невеста си била ти, мамо...” За невестите на избитите от Павел Матев не се споменава в песента.  
За едно от жестоките убийства донася резидентът на британските тайни служби в София полк. С. Бейли. Става дума за убийството на 24-годишната Мара Рачева –секретарка на земеделския лидер д-р Г. М. Димитров. Ето неговия разказ:
    "Уведомен съм от лекаря, който е обслужвал майката на момичето, че когато е бил отворен ковчегът, освен рани от куршум и нож са били установени и следните наранявания: 1. Всички нокти и на двата крака са били отскубнати 2. Трите пръста на лявата ръка са били отрязани до втора става. 3.  Двете уши са били отсечени. 4. Дясната гръд е била нарязана. 5. Езикът е бил раздран и всичките зъби извадени. 6. Одрана е била ивица кожа с ширина от около два инча на кръста...”

В мемоарите си бившия комунист Петър Семерджиев споделя:

 „Разстрелът тогава беше един разгул”.

Съветски военни ръководят палачите. Това са ген. Атанас Атанасов – бивш служител от съветското армейско контраразузнаване, ген. Леонид Филатов – дясна ръка на изверга Лаврентий Берия,  ген. Сергей Бирюзов, Изидор Леви (Бачи Зеев) – началник служба в Първи отдел на ДС и агент на НКВД, генерал-лейтенант Александър  Черепанов – от съюзническата контролна комисия, ген. Владимир Чернов (известен още като полковник Шварцман), полк. Иван Крекманов – служител на НКВД, ген.  В. Емелянов – главен съветник към МВР и МНО, полк. Л. Мишчербековски – съветник към Главна следствена служба, полк. Митя Трифонов. Чернов, Филатов и Трифонов създават паралелен център в МВР и репресиите през 50-те години са главно тяхна „заслуга”. 

Палачи са и т.нар. „съдии” в антинародния „Народен съд” 

Той се организира в дванадесет състава. Първи върховен състав осъжда тримата регенти (Княз Кирил Преславски, проф. д-р Богдан Филов, ген. Никола Михов), деветима царски съветника и 41 министри. Втори състав „продължава” касапницата със 129 присъди – депутати, министри, инженери, журналисти, генерали. Трети състав се гаври с духовници и кметове. Четвърти състав издевателства над  висши военни, генерали и офицери, чиято вина е само една – защитавали са България, а не Съветския съюз. Пети върховен състав поставя на „подсъдимата скамейка” служители на Дирекцията на полицията, Щаба на жандармерията и разузнавателния отдел на Министерството на войната – институции, които по закон са призвани да се борят с тероризма, с престъпленията срещу обществения ред и сигурност. Но след 9-ти септември 1944 г. беззаконието става закон.  Шести състав „съди” над 100 издатели и редактори на вестници и списания, журналисти, писатели, артисти и др. Съди ги, защото за комунистите не е важно какво човек мисли и пише,  а е важно дали „правилно” мисли и пише. А само комунистът знае, кое е „правилно” и кое „неправилно”.  И още  шест „върховни състава” с „присъдите” си унищожават елита на България, а жестокостта и безправието, което налагат потрисат света. Защото с количеството на „осъдените” на смърт и избитите без съд и присъда,  комунистите представят пред света лъжата, че България е била „най-фашистката” държава. Международният трибунал в Нюрнберг от 1945 до 1949 г. осъжда 19 от лидерите на нацистка Германия и издава 12 смъртни присъди. В Япония са осъдени 28 политици и са издадени 7 смъртни присъди. В България, още преди „Народния съд”, са избити над  20 000 българи обявени несправедливо за „фашисти”. А "Народният съд" съди близо 12 000 души и осъжда на смърт 2730 българи. Осъжда ги защото  Георги Димитров – ръководител на Международния отдел на ЦК на болшевишката партия,  нарежда от Москва  още на 21 декември 1944 г.: „Никой не трябва да бъде оправдан“ ( телеграмата е написана на руски език!) и малко по-късно: „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят, каквато и да е роля“. „Съдиите” козируват и изпълняват. Но кои са те? Ето имената им: Богдан Шулев (Санто Биджерано), Стефан Манов, Давид Гечев, Йордан Шумков, Рада Тодорова, Мишо Мишев, Серги Златанов, Вера Начева, Райна Тодорова Петкова, Емануил Елисеев Манов, Димитър Митов Тошев, Васил Христов Гурбов, Тодор Милев Божилов. Георги Петров – Главен народен обвинител, Никола Гаврилов, Атанас Армянов, Светослав Кираджиев. Илия Бенчев, Кирил Григоров, Васил Цветков, Марин Гешков, Кирил Бежански, Йордан Пергамов, Димитрина Йосифова, Катя Ботушева, Стоян Митов, Васил Модев, Милан Ангелов, Гаврил Чочов, Владимир Димчев, Георги Керемидчиев, Върбан Ангелов, Борис Лозанов Кьосев, Иван Георгиев, Борис Добрев, Неделчо Бранев, Софрони Д. Ставрев,  Магдалина Баръмова, Стоянка Ангелова Гешкова, Борис Хаджижелезков, Ефтим Стоицев Янев, Алипи Андреев, Ненчо Нейчев, Станимир Дончев, Иван Раденков, Димитър Вапцаров, Георги Патронев, Младен Великов, Димитър Бонев, Георги Лозанов, полк. Добри Джуров, полк. Здравко Георгиев, Александър Междуречки, Свобода Атанасова, Георги Иванов, Миленко Иванов, Васил Модев, Василка Пешева, Марин Гешков, Георги Станкулов, Никола Цветковски, Георги Мешков, Иван Спасов Георгиев, Вълю Танев, София Дончева, Георги Костов Димитров, Марко Марков Велев, Богомил Касабов, Калистер Пешев, Димитър Димитров, Никола Бронзов, Никола Ланков, Богомил Тодоров, Стефан Величков,  Калин Цанков, Борис Бъров, Славчо Стоилов, Манчо Рахаминов, Ели Барух, Борис Лозанов, Борис Димитров, Васил Ахтаподов, Нейко Нейков, Стою Татаров, Иван Бояджиев, Шемптом Дантон, Борис Илиев, Георги Георгиев, Иван Керезов, Исак Елизар Франсез, Пепо Менахем Коен,  Йосиф Кутев, Исак Данон, Насим Юда Меворах; Израел Моше Калми, Самуил Борисов Шейнин,  Израел Бохор Леви, Шаул Хаим Романо, Йосиф Максимов Фаденхехт, Елизар Якоб Вентура, Марчел Калев; Яко Исак Арис, Александър Клайн, Нисим Рахамим Леви и други.. 

Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен определя „присъдите” на Народния съд като престъпление на комунистическия режим. С Решение №4 от 1998 г. Конституционният съд приема, че Народният „не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата”. „Той е един извънреден съд...От гледна точка на сега действащата Конституция така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове.“ 

Концлагерите

            На 20 декември 1944 г. превратаджийското  правителство на ОФ приема два „закона”, с които създава концлагери по съветски образец – „Трудово-възпитателни общежития”. За кратко време са организирани 86 концлагера. По-известните са: Куциян ( тук са „въдворени” писателите Димитър Талев  като „шовинист” и Йордан Вълчев – по донос на Павел Вежинов направен от завист, че книгата му „Боеве” е по-талантлива от Вежиновата „Втора рота”), Ножарево, Бобов дол, Скравена, Зеленодол, Росица, Белене (остров Персин), Слънчев бряг (до Ловеч), Богданов дол, село Борил, “Макаренко”, Кофалджа, Босна, “Гонда вода”, Заград, Николаево, Янко Забуново, Биримирци, Александрово, “Кариерата”, “Красно градище”, Подлес, Чернево, Дебелт, Тръстина и други. Освен концлагерите на пълни „обороти” функционират и 29 затвора. Общо над 300 000 българи преминават през тях. И до днес се спори за кой точно виц известният музикант Александър Николов (Сашо Сладура) попада в концлагера „Слънчев ден”, където е убит още на единадесетия ден. Според една от  версиите вицът е следния:  „Двама милиционера си говорят: – Абе ти чу ли новината? Каква бе? – Ами братушките са кацнали на Луната бе! – Ама как така, всичките ли?!“
Но по-вероятната причината е виц за Тодор Живков, който си купил плат за костюм, но шивачът му казал, че плата ще стигне само за сако. С покупката под мишница Живков обиколил шивачи в Прага и Париж. Но платът все по-недостигал. Отишъл Живков чак в Ню Йорк и там шивачът му казал, че този плат не стига дори за къси панталонки. Но що за магия е това, попитал правешкият каскет. Американецът отвърнал: „Г-н Живков, не се ли досещате, колкото повече отивате на Запад толкова по-малък ставате”. И Сашо Сладура е убит. 
Общо над 30 000 са избитите българи непосредствено след 9-ти септември 1944 г. Жертвите в  концлагерите и затворите е трудно да бъдат установени, но е факт, че комунистите никога не са се задоволявали с „малко”.  Само в концлагера „Слънчев бряг” край Ловеч са убити близо хиляда души. Жените концлагеристки са били изнасилвани и измъчвани от охраната. „Идейни вдъхновители” на концлагерите са Георги Димитров, Васил Коларов, Трайчо Костов, Антон Югов, Вълко Червенков, Тодор Живков, д-р Минчо Нейчев, акад. Ярослав Радев, ген. Мирчо Спасов, Борис Велчев. Известни са имената и на най-жестоките мъчители и убийци – Николай Газдов ( по-късно майор от ДС със сменено име – Николай Симеонов), Петър Гогов, Цвятко Горанов, Юлияна Ръжгева, но истината е, че в репресиите вземат участие всички комунисти подкрепяйки своята престъпна партия. Това им е осигурявало кариера, привилегии за образование, работа, жилище, пътуване в чужбина.Такива „кариерници” са прокурори и следователи, служители и сътрудници на Държавна сигурност и МВР, партийни секретари и всички, за които животът на българите практически не е имал никакво значение. Важна е била тяхната кариера и верността им към партията. Но да станеш член на престъпна организация, за да успееш в живота е нещо,  което нормалният  човешки разум отказва да разбере. Някои от тях бяха и невероятни циници. Генерал Александър Гетман, който като  служител на ДС и МВР участва в избиването на много хора, по-късно става директор на... Народната опера!?  И когато при едно турне в чужбина го питат как така генерал може да бъде директор на опера, той отговаря:  „А Вие какво искате, полковник ли да бъде?…“     
            Министърът на правосъдието Минчо Нейков, един от създателите на „Народния съд”, заграбва дома на осъдения на смърт Димитър Генчев. Членът на Политбюро на ЦК на БКП Петко Кунин се настанява  в жилището на индустриалеца Димитър Саръиванов. Зам.министърът на вътрешните работи Руси Христозов „прилапва” къщата на разстреляния генерал  Константин Лукаш. Известният убиец Мирчо Спасов изселва фамилията на осъдения царски съветник Петър Морфов и се настанява в апартамента му. Началникът на ДС Тома Трайков,  след като убива Атанас Пашков – деец на македонското движение, се настанява в дома му. Друг кадър на ДС – Георги Стаменов, „експроприира”  дома на  проф. д-р Димитър Атанасов.  Един от най-известните комунистически мародери  Стою Неделчев-Чочоолу си харесва дома на старозагорския народен представител Иван Минков – също жертва на „Народния съд“. Главният народен обвинител Георги Петров (пробвал се и като поет) подписва смъртната присъда на подполковник Илия Йончев и си взема апартамента му. Цола Драгойчева  се настанява в апартамента на убития 1 февруари 1945 г. княз Кирил и се разхожда из София с коженото палто на съпругата на убития български премиер, световно известният учен проф. Богдан Филов.  
Обикновено, когато се повдига въпросът за комунистическите беззакония  и безчинства след 9-ти септември 1944 година, комунистите отвръщат с тезата, че тези репресии са „отговор на едни други репресии” – преди 9-ти септември.

Това е лъжа

 Лъжа е, защото самата идеология на комунизма предполага репресията – „пролетарската диктатура” и „революционното насилие”. Това са основополагащи принципи, а не „отговор”.  Комунистите смятат, че до властта трябва да стигнат не с изборната бюлетина, а с революционно насилие, чрез въоръжено въстание, революция или преврат. Те обслужват чужда държава и тя им помага да вземат властта. Те се учат от съветските комунисти, от Кремъл се финансират, оттам се въоръжават, дори правят два опита да присъединят към СССР нашата държава. Разбира се, че в Царство България е имало нарушители на законите. Има ги във всяка държава. И те са получавали наказание. В комунистическа България законът бе партията.  Едно е да пишеш стихотворения за „неживяната  и непразнувана” „бяла пролет”, а друго и съвсем различно е, да си част от нелегална военна терористична организация, финансирана от чужда държава, която цели свалянето на законното правителство на страната.  Книжката „Моторни песни” на Никола Вапцаров е факт, но не заради нея той е осъден на смърт. Осъден е, защото предава родината си. Защото така повелява законът. Лош или не, но закон! А дълг на гражданите е да спазват законите.  Те пък се променят в парламента, а не със заповед от Москва.  Но е факт, че е имало червени терористи, които Н.В.Царят е помилвал. Такъв е случаят с Лазар Кулишев, осъден на смърт за организиране на терористична дейност в Македония. Заради изтъкнато от него родолюбие той е помилван и на 7 септември е освободен от Плевенския затвор. Но само няколко месеца по-късно – на 7 януари 1945 г., този „родолюбец” негодник лично подготвя списъците за избиването на 1 200 българи в Македония, а други хиляди са задържани в югославски концлагери. За „награда” е избран за първи министър-председател на СР Македония в състава на СФРЮ. Ето защо терористите не трябва да се помилват. Защото винаги след това могат да продължат своята терористична дейност.  Много червени терористи са били помилвани от съда в Царство България и това не донесе добри дни за отечеството ни. 
За терористичните си „заслуги” много български комунисти ползваха до края на живота си привилегии. От тях се ползваха и децата им. Привилегии имаше и за комунистическите слуги – служители, агенти и сътрудници на ДС. Затова и когато се отвориха досиетата се оказа, че от екрана на националната телевизия с нас са общували псевдонимите „Кръстьо”, „Димитър”, „Талев”, „Стефан”, „Борисов”.
С Протокол №16  от 17 май 1971 г. по доклад на Петър Диков – първи зам.председател на ИК на Столичния градски народен съвет, се взема решение да се отстъпи право на строеж на вилна сграда на Мако Петров Даков – „активен борец против фашизма и капитализма”, върху държавен парцел II-39 от кв.54 в местността  Киноцентъра с размер 1890 кв.м. срещу заплащане на 50% от стойността на парцела при оценка: 1,20 лв. на кв.м.  Така  другарят Мако Даков само за 2 268 лева придобива близо 2 декара земя в престижна вилна зона на София. По същата схема са се уредили с парцели с 50% отстъпка следните „активни борци против фашизма и капитализма” :  Петър Пачев, Иван Попов, Слави Илчев, Стоян Стоянов, Борислав Петров, Марин Кожухаров, Сава Нанков, Петър Начев, Мако Даков, Димитър Баждаров, Георги Боков, Лальо Ганчев, Димитър Комарски, Маня Шоповска, Стоил Тодоров, Величка Николова, Иван Панков, Любен Петров, Ефтим Пунчев, Димитър Комарски. Така действат комунистите. Първо избиват и репресират, национализират,  а след това – кой дом заграбил, кой кожух завлякъл, кой парцел по „народни цени” „закупил”. 

Какъв е тогава смисълът на понятия като справедливост и национално съгласие? Как да разбираме днес посланието, че „съединението прави силата”? 

Нима е възможно честните хора да се „съединят” с комунисти? 

 И така ли ще стане по-силна България? За комунистическите престъпления не трябва да има давност. Как нашият добродушен народ да прости на своите палачи,  ако те преди това и приживе не са се покаяли. Защото няма прошка без покаяние. А „националното съгласие” от само себе си ще дойде след покаянието. Не е необходимо партии да го пропагандират. Но комунистите не са се покаяли! Те продължават да  „поемат „вината” с „мезета”, според тяхната известна „крилата” цинична фраза. 

Виж Първа част.