Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

                                                                „Една империя, създадена с оръжие, има
                                                                   нуждата да се поддържа с оръжие.”
                                                                                Монтескьо, „Духът на законите”  

Винаги съм считал, че когато двама души са достатъчно цивилизовани, те могат да бъдат лични приятели, дори да са политически противници. Като всяко човешко поведение, и това приятелство трябва, разбира се, да протича в определени морални граници. Аз не бих могъл да бъда личен приятел с един сталинист или с един нацист, да речем, по същата логика, по която не бих могъл да бъда приятел и с един радикален ислямист – за терористичната версия на радикализма пък да не говорим изобщо. Не бих другарувал с тях, не защото те разбират Бога и света по начин, различен от моя – подобни различия са не само допустими, а и необходими за пълнотата на човека и всемира. Не за разминаване в политическите ориентации става дума в случая и не за несходство в мирогледните възгледи, а за наличие и неналичие на цивилизованост.
 Защото, като всеки екстремизъм, комунизмът, нацизмът и радикалният ислям са не идейни постановки, а престъпления, скрити зад маската на една или друга идейност. Докато, колкото и противопоставени да са, политическите разногласия трябва да се вместят в рамките на фундаменталните духовни начала, на извечните нравствени нормативи, върху които се гради цялата ни цивилизация. Извън тези регламенти 

дебне варварството

Струва ми се, че с Андрей Пантев сме достатъчно цивилизовани, за да бъдем лични приятели, независимо от разнородните си политически възгледи – той си левее, аз си деснея и всеки осмисля, както умее, гражданското си битие. Доколкото е лично, приятелството ни си е наша лична работа и не подлежи на обществен коментар, политическите ни възгледи обаче подлежат. Тяхната несъвместимост блесна за пореден път преди някой-друг месец, когато професорът призова от малкия екран милионите си сънародници: „Посочете ми една война, една военна агресия, която Русия да е предприела през вековете срещу нашата национална независимост!” В качеството си на телевизионен зрител призован се чувствам и аз и ще посоча с известно неудобство, но без капка колебание, поне няколко подобни агресии – и то само през последния век и половина.
Подобна агресия е руско-турската война от края на 70-те години на ХIХ в., наричана не само от българските лакеи на Кремъл, а и от цял един народ по недовиждане Освободителна. И по своя замисъл, и по изпълнението, и по последствията си тази война не е освободителна – завоевателна е. Скритата ѝ, но действителна цел е не освобождаването на братята-славяни и православни християни от един несъществуващ турски гнет, а завладяването на проливите. Покрай които, както проличава още в хода на бойните действия, Русия възнамерява да грабне „в железните си нокти” (Раковски) и България. Това Кремъл и прави непосредствено след войната, като русифицира изцяло и новоучредената българска държавна администрация, и младата ни армия с непоколебимата амбиция да превърне страната ни в руска задунайска губерния. И ако не бе отпорът на малкото трезвомислещи и родолюбиво настроени български държавници като Стамболов и Захари Стоянов и съпротивата на Великите сили, това със сигурност щеше да стане. 
И тъй като на мен, русофоба, русофилска България няма да повярва, дръзвам да припомня, че сам панславистът граф Игнатиев прокарва легендата за славянския произход на българите, които той смята дори не за народ, а за едно от южнославянските племена – наред със сърбите. Високопоставеният кремълски дипломат открито заявява, че цели завладяване на проливите и обединяване на всички славяни под господството на Русия. Направени от пълномощник на императора, в моите очи подобни изявления са истинска агресия срещу националната ни независимост. 

Похищението на свободата ни

 започва още с руско-турската война. Както и друг път съм писал, невъзможно е практически, немислимо е несвободни, тотално обезправени люде, тръгнали от дебрите на крепостничеството, да експортират, да пренесат върху щиковете си на Балканите свобода и независимост – робството само робства може да популяризира. Вярно е, че с указ на Николай II крепостното право е отменено години преди избухването на руско-турската война, но указът е само формален акт – укази не коват история. На практика в необятната руска провинция крепостното право, според което като собственост на  помешчика руските селяни са продавани и купувани като добитък, продължава чак до началото на ХХ в., когато под егидата на болшевизма на дневен ред в Русия идва едно друго, още по-закрепостяващо и обезчовечаващо право (разбирай: безправие), продължило цял един човешки живот. През годините и десетилетията и преди, и след т. н. Освободителна война в Кремъл се сменят царе, партии и политики – непроменен остава империализмът. Който господството на комунизма само ожесточава. Под ръководната роля на КПСС, която открито претендира за световно господство, империализмът се превръща в официална доктрина, която воюва идейно, а впоследствие и 

с пръст на спусъка,

 с целия демократичен външен свят – включително и с България. Тази необявена официално, но неофициално бушуваща с небивала бруталност на много фронтове война възпламени на родна земя септемврийските метежи през 1923 г., наречени от комунистическата пропаганда народно въстание. В онези незабравими времена международният тероризъм не само се финансира открито чрез Коминтерна от Москва – той се подхранва и кадрово чрез  внедряване на нелегални подривни групи в десетки държави – включително и в България. Връх на цинизма в тази кървава и методично водена интернационална терористична дейност е подготвеният от Москва и реализиран от съветската агентура на родна земя атентат в църквата „Света Неделя”, отнел живота на стотици мирни столичани. 

Нима и това не е агресия срещу националната ни независимост, професоре?
Не са ли война и въоръжена агресия срещу националната ни независимост и срещу държавността ни бойните групи, които Съветският съюз изпраща впоследствие нелегално на родна земя? Не е ли война, вече официално обявена, срещу Царство България нахлуването на Червената армия през Дунава в началото на септември 1944 г.? Какъв несъществуващ на родна земя фашизъм и още по-несъществуващ нацизъм са громели настъпващите съветски войски? Целта е отново завоевателна и отново кремълският империализъм е въдворяван в Отечеството под циничната маска на едно съчинено в съветските пропагандни централи освобождение. Неподправеният лик на това освобождение блесна с особена свирепост в първите месеци и години на комунизма, когато съветските окупатори и техните родни лакеи превърнаха страната ни в истинска касапница. Касапница, която с чиста съвест можем да окачествим като водена от съветска Русия с посредничеството на българската ѝ агентура 

война срещу цял един народ

 След като тази изтребителна война се справи и с вътрешната опозиция, и с националната ни интелигенция, и с всяко свободомислие, с прякото и непряко участие на Червената армия и на КГБ България бе превърната за цели десетилетия фактически в съветска република, насилствено лишена от право на собствена външна и дори на собствена вътрешна политика. Това вече не е война – това е похищаване по милитаристичен път на последните останки от националната ни независимост. Така, както десетина години по-късно съветските танкове смазаха унгарското народно въстание. А след още десетина години се саморазправиха и с Пражката пролет. Ако има нещо хубаво в тези зверства, то е, че чрез тях съветският комунизъм се себелегитимира в най-автентичната си идентичност, благодарение на което милиони симпатизанти на Москва по целия широк и пъстър свят, и особено ляво настроената западноевропейска интелигенция, се преориентираха политически. И когато побеждаваше физически в Унгария и Чехословакия, в Ангола, в Никарагуа и в Афганистан, агресията на Кремъл губеше психологически, идеологически и морално. Докато по време на гражданската война в Испания комунизмът се радваше на небивала международна солидарност, през последвалите години и десетилетия зверствата на Москва обслужваха практически каузата на антикомунизма – насилието отврати и отблъсна цели народи от съветския модел. А фактът, че в тази направлявана от Кремъл международна терористична дейност бяха въвлечени и редица източноевропейски страни, между които и нашата, говори само за безскрупулността на един имперски режим, който не знае нито морални, нито национални, нито географски граници. И който превърна България не само в жертва, а и в инструмент на ненаситния съветски империализъм. Който днес, вече освободен от идеологическия си баласт, бушува със старите шовинистични страсти. Застрашавайки не само Южна Осетия, Абхазия и Украйна, а и нашата страна. Застрашава я с една агресивна, завоевателна политика, която финансира на родна земя цели политически партии и партийки, превърнали се в истинска 

руска агентура срещу националната ни независимост

 Единственото надеждно противодействие на тази вечно будна вековна заплаха е принадлежността ни към НАТО и ЕС. Които, за разлика и от монархическа, и от съветска, и от Путинска Русия, никога не са посягали на националната ни независимост. 
Тези факти са исторически уроци, от които сме длъжни да се поучим. Обидното е само, че се налага аз, лаикът, да ги обяснявам на блестящият историк и хуманист Андрей Пантев.