Николай Василев*, политолог

Апологетите на русофилството у нас твърдят, че ние сме закърмени с него като народ. Често се позовават на „дядо“ Вазов. Истината е, че русофил е бил младият Вазов. Като „дядо“ Вазов вече е разбрал, че интересите на България и Русия по-скоро са противоположни.
Малко преди да бъде подписан Договорът за добросъседство и приятелство с Македония, част от българските „русофили“ първосигнално се обявиха срещу него. Той, по думите на Боян Чуков, обслужвал само и единствено американските интереси за намаляване на влиянието на Русия на Балканите. Но скоро и най-откровените „русофили“ разбраха, че въпреки пропагандните им твърдения, изказани от Николай Маринов и Светлана Шаренкова,

„русофилството“ не е част от българската идентичност

 и българският народ не действа първосигнално.
Ако нещо е в интерес на Америка и във вреда на Русия, от това съвсем не следва, че то е във вреда и на България. Всъщност през последните 139 години беше точно обратното!
Когато в огромното си мнозинство българският народ прие Договора като победа за българската кауза, „русофилите“ признаха за конюнктурно съвпадение на българските и американските интереси. Но продължаха с обидните за българския народ нападки, че правителствата в София били „марионетни“. Неотдавна лидерът на “фундаментално анти-капиталистическата“ партия „Възраждане“ Костадин Костадинов призна конюнктурната полза от съюза ни със САЩ. В интервю за Телевизия Блумбърг той заяви, че Договорът е изключително успешен за България, но е продължение на политиката на САЩ да изолира Сърбия, която е сериозен проводник на руското влияние на Балканите. Това започнало още с началото на разпада на Югославия и минавало през приемането на „етнически сръбската държава Черна Гора“ в НАТО. По думите му обаче България не трябва да се успокоява от това, че нейните национални интереси се сливат в тези на „Големия брат“, защото това може рязко да се промени. Като че ли такава промяна не зависи от поведението на България?!
Изглежда Константинов не осъзнава, че със самата употреба на презрителното название „Големия брат“, а и със споменаването, че преди 1989 г. Съветският съюз ни е бил голям брат, като спестява факта, че сме били 

жертви на съветската агресия

 (от септември 1944 г. до ноември 1989 г.), съдейства именно за това – американската политика към нас да се промени.
Вместо обаче да гадаем как може да се промени американската политика спрямо нас, трябва да осъзнаваме какво се е случилото с България през последните близо век и половина и да сме наясно относно собствените си геополитически императиви като идентифицираме точно и тези на великите сили.
През 1999 г. , в книгата си „Триумфите и катастрофите на българската дипломация“, класифицирах британските, а по-късно американските доктрини за Балканите:
– „Доктрината Дизраели (по името на британския министър-председател, настоял за разпокъсването на Санстефанска България), според която целостта на Отоманската империя е трябвало да се защитава на всяка цена като единствен възможен гарант срещу руското настъпление на юг;
– Доктрината Гладстоун (подкрепял българската кауза), според която една силна, независима и обединена България, може да служи като по-надеждна бариера пред руския натиск към Средиземно море, отколкото една разлагаща се Отоманска империя.
Трайната доминация на “Доктрината Гладстоун” в английската, а по-късно и в американската геополитическа мисъл, със сигурност щеше да спомогне за това България да има друга съдба през 20 век. За съжаление в българското общество така и не се стига до консенсус относно необходимостта България да се използва от западното мислене в стил “Гладстоун”. И днес бившият министър Илчо Димитров отхвърля твърдението, че “съдбата на България би била друга, ако съумее да докаже, че е в състояние не да обслужва, а да спъва руските домогвания на Балканите.
Двадесет години по-късно илчодимитровци още изобилстват в България. Като нация не се убедихме, че всеки път, когато сме действали в унисон с интересите на морските демокрации, сме постигали триумфи: например утвърждаването на Съединението и уви, забравеният Лондонски договор за мир от 1913 година, когато получаваме Одринска Тракия до линията Енос-Мидия и широк излаз на Бяло море. И сме преживявали катастрофи всеки път когато сме се съюзявали, или дори сме били привидени като съюзници на сили, които оспорват международния ред подкрепян от морските демокрации – Берлин (1878), Ньой (1919) и Ялта (1945).
Навлизаме в епоха на бързи промени.
Флиртът между Путин и Ердоган и и превръщането на Турция в проблемна, тоталитарна страна, крие много опасности за България и за региона.
Но и предоставя рядък шанс 

да изградим специални отношения със САЩ

 Подкрепата, която получихме за подписването на Договора за приятелство с Македония и активизирането на американския интерес по отношение на мега-корупцията у нас ни подсказва, че поне за момента във Вашингтон мислят в категориите на „Доктрината Гладстоун“.
Ако не реформираме обществото и държавата си, ако България остане „неприветлива“ към сериозни западни инвеститори, ако моделът “Кой” продължи да трови обществото и ако влиятелни гласове продължат да повтарят, че „българският народ бил неразривно свързан с Русия“, че „либералната демокрация“ се била провалила и т.н., американската политика вероятно ще се промени към “Доктрината Дизраели”, а това може да има катастрофални последици, защото Русия няма да има нито силата, нито волята да спира Ердоган на Странджа. Но ако с американска помощ изградим силни институции и ако България се утвърди като модерна, демократична, капиталистическа държава, с върховенство на закона, то и ние ще можем да накараме нашите съюзници да се съобразят с нашия национален идеал.
Той е напълно изпълним: Трябва да спомогнем за 

изваждането на Македония от „сръбския“ свят

 и да установим максимално близки, равноправни отношения с нея. Трябва да се договорим с Гърция за суверенно пристанище на Егейско море – разбира се не чрез предявяване на претенции, а като предоставим на Гърция нейно суверенно пристанище на Черно море (където гърците са присъствали с хилядолетия).
Единствено и само ако маргинализираме илчодимитровци, николаймариновци и светланашаренковци, имаме шанс да станем успешна и уважавана страна. Постигнем ли тези цели, „дядо Вазов“ ще спи спокоен в гроба си.
Трябва също да си даваме сметка, че нелепите предложения за „евразийски съюз“ не са единствената заплаха пред която сме изправени.
При подписването на Договора за добросъседство и приятелство с Македония, министър Каракачанов демонстрира подкрепата си за „общоевропейска отбрана“ – от Черно море до… Ламанша. Идеята е, меко казано, проблематична. Неотдавна британският секретар по отбраната Майкъл Фалън заяви, че макар да напуска ЕС, Великобритания няма да допусне общоевропейската отбрана. „Евроголисткият проект“ (по определението на Тимъти Гартън Аш – имайки предвид мечтите на Дьо Гол) за създаване на Европейска супер-държава, която да е конкурент на САЩ, е обречен преди да е заченат. Особено след Брекзит имаме всички основания да вярваме, че Вашингтон и Лондон няма да го допуснат. Ако нищо друго не помогне, накрая те ще се съюзят конюнктурно с Москва и с Анкара, за да го предотвратят. Ако ви се струва невъзможно, спомнете си, че през 1937 година е изглеждало невъзможно Чърчил да се съюзи дори конюнктурно със Сталин. През 1941 този съюз става факт!
Геополитиката има свои закони и България трябва да следва своите императиви. „Континентална“ Европа ще изисква от нас да сложим край на „социалния дъмпинг“, „да синхронизираме данъците“ и т.н. Ще чуем тези искания от мосю Макрон по време на неговото посещение по-късно този месец в България. Трябва да си даваме сметка, че

„евроголизмът“ не е проектът за бъдеще на Европа, 

на който трябва да залагаме.
Най-вероятно няма да се осъществи, а опитът му за осъществяване ще ни противопостави на морските демокрации. Дори ако по някакво съчетание на обстоятелствата стане реалност, ще е прекалено бюрократичен за нашия вкус.
Осъществявайки гореспоменатите национални цели, трябва да изградим специални отношения с Гърция и Румъния, целящи спиране на всякакви предизвикателства идващи от „Степите“ и от Мала Азия. В по-широк регионален план, трябва сериозно да помислим за свързване на нашите проекти с полския проект за „Три морета”.
Но това е тема на следващ анализ.

*Николай Василев е автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение". Член на националното ръководство на БЗНС.