Трафикът от партия в партия е стара болест на българската политическа система. Не е бил чужд на българската политика и в нормалните времена от развитието на страната ни – сиреч от Освобождението до 9-ти септември 1944 г. – когато развитието на самата политическа система е всъщност история на политическото роене, а прелетите от старата и поизчерпана партийна черупка към новата и по-перспективна такава са ежедневие и не очудват никого.

Всъщност феноменът “политическа проституция” липсва единствено в социалистическа България – тъй като партията е една – и тези, които са се добрали до заветната членска книжка, въобще и не си помислят да се разделят със свързаните с нея благини (да не говорим пък за последствията, които подобен ренегатски жест би донесъл).

След 10-ти ноември рецидивите на древната професия сред политическия елит зачестяват. И което е по-важно: битовизират се. Идеологическата мотивация е оставена настрана, моралните мотиви – също. От решаващо значение е коя партия може да осигури избираеми места в своите листи – и коя има шанс при идещите избори да се нареди около държавната трапеза.

И ако в миналото е имало някакви граници, които много рядко са били нарушавани –немислимо е било, да речем, един демократ да стане комунист – или един радикал-демократ да се присъедини към оранжевите тъпанари на Стамболийски – то сега подобни граници няма. Битпазарът е вездесъщ и всичко е за продан.

Тъй че ренегатското разцъфване на стария изсъхнал клон НДСВ не е нещо изключително, нито пък неочаквано. Първо – Кунева не е сама в този си почин, компания й правят “абсолютният престъпник” Николай Цонев, бивш неин колега от кабинета на тройната коалиция, и Борислав Цеков, бивш царски депутат и доскорошна дясна ръка на омбудсмата Гиньо Ганев.

Второ – има и по-драматични преходи от този на Кунева, която от позициите си на министър в кабинета на Сергей Станишев прехвръкна в дясното политическо пространство. От СДС направо в БСП например (Стефан Гайтанджиев, Петър Слабаков, Георги Аврамов); или от СДС – в ДПС (Христо Бисеров, Йордан Цонев, Камен Костадинов). Има и модели, които г-жа Кунева съвсем буквално е следвала, макар и с известни трансформации, необходими с оглед на новите обстоятелства.

Моделът на създаването на ДСБ например. Целта на този безславно пропаднал проект бе – накратко казано – следната: зарязва се старото СДС като куха партийна черупка, напусната от “политическия дух”; стоварват се върху му всички политически неуспехи и грехове; прави се нова партия с претенциите да бъде с гражданско участие (такава роля играеше там клуб “Диалог”, а в някакъв смисъл и основният стожер на тази акция – д-р Николай Михайлов); след което партията се пробутва цялата в бяло, влиза в парламента и наритва нездравите граждански елементи, за да си останат пак старите партийни муцуни от обкръжението на Иван Костов.

Моделът на Кунева е същият – НДСВ се зарязва като куха партийна черупка, обременена с позорното си коалиционно партньорство с БСП. При което се казва: ние вече не сме леви, не – ама хич, как можете да си го помислите! Ние сме вече десни – и всъщност винаги сме били. Дотолкова десни, че можем да се идентифицираме с митинга на СДС от 7 юни 1990-та – и да илюстрираме с кадри от него нашето партийно строителство.

И могат – защо да не могат. След като има кой да легитимира тяхната връзка с дясното. И след като са достатъчно поврътливи, та да заложат именно на ренегатската карта в своето домогване до гласовете на... десните избиратели.

Нищо не показва политическата идентичност на този нов политически бардак така ясно, както старите политически курви в него. Съжалявам за грубите думи, но метафората е точна.

Вгледайте се само в състава на националния на новоучредената партия. Там са напусналите ДСБ. И четиримата:Прошко Прошков, Даниел Митов, Христо Ангеличин, Петър Николов. Можеха поне от кумова срама да пропуснат някой. Там е и гордостта на СДС – Найден Зеленгорски, избиран три пъти за кмет на Плевен.

Последният май е най-пресния и колоритен пример за явлението политическа проституция. Той, милият, нямал притеснения да заседава в един партиен орган заедно с министрите от тройната коалиция. Те – въпреки че били от кабинета на Станишев – били добри министри. И щял да бъде по-полезен, а вероятно и по-верен на дясната кауза, ако подкрепи един нов десен политически проект.

Основният мотив за това решение бил свързан, разбира се, с решението на СДС да деносира участието си в Синята коалиция. Той бил за единството на дясното и не можело така.

Странно... След като това е основният му мотив – и след като каузата му е била свързана с оцеляването на Синята коалиция – защо тогава не остава в същата? Защо не се присъединява към ДСБ например – след като стана ясно, че Иван Костов ще използва Синята коалиция като своя предизборна формула – въпреки напускането на СДС? Защо зарязва каузата на единството и отива при Кунева, която има най-голям интерес от разрушаването на това единство? Както и какво е по-точно дясното в новия му политически проект, след като е кристално ясно, че тази благородна дама би играла в нова тройна коалиция заедно с БСП и ДПС – ако заедно им стигат гласовете за съставяне на правителство – и едва като резервен вариант – с ГЕРБ (колкото и сега да изтъква своята “алтернативност”)?

Трафикантите на политически ресурси от партия в партия обаче не се замислят над подобни въпроси. За тях водещият мотив е не някаква си остаряла представа за политическа почтеност – и не някакво незряло упорство, свързано с политическата им идентичност. Те всъщност нямат такава – имат бакалски тефтер и молив. Сметката, сметката е важна тук – а не нещо друго.

А сметката показва, че ДСБ няма шанс да пробие на следващите избори. В СДС пък политическата конюнктура е неблагоприятна. Какво да правим тогава? Как да продадем по-изгодно себе си? А, там едни бивши царисти търсели дясна легитимация? Е – това е вече шанс...

{fcomment}