Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Да тръгнем от една отколешна мъдрост, според която свободата не се дава, а се взима, пък да видим докъде ще стигнем. Съотношението между подарените и извоювани цивилизационни блага е валидно с еднаква сила както за индивиди, така и за общности, така и за цели народи. И тъй като вярвам, че всички ние сме подвластни на това съотношение, аз деля с еднаква последователност и личности, и нации на освободени и свободни. Истински свободните са себеосвободилите се – не и освободените. Неизстраданата, непостигнатата по собствен път и със собствени усилия свобода е неубедителна и болнава. Работата е там, че същественото не можеш нито да подариш, нито да отнемеш – можеш само да го отвоюваш и браниш. А да подариш, можеш само несъщественото. От което пък следва, че най-малко подлежи на подаряване най-същественото – свободата. Онази заветна свобода, която ние, българите, никога не сме си извоювали сами и която 

все ни е била подарявана

 В края на ХIХ-я век – от руските братя-освободители, през септември 1944-та – от червената армия-освободителка, а в края на 80-те по стечение на обективни, независещи от нас външнополитически обстоятелства драгоценният подарък ни бе връчен от империалистическите врагове на мира и прогреса.
Доколкото обаче този текст е посветен на т. нар. освободителна и т. нар. руско-турска война, ще се фокусираме върху нея. Казвам т. нар., защото всъщност тя не е руско-турска (Турция като държава тогава не съществува – нито на географската, нито на политическата карта), а още по-малко е освободителна. Защо тогава е чествана и от държавниците, и от гражданите ни като официален национален празник, бележещ освобождението ни, е въпрос, на който ще потърся отговор – колкото и безнадеждно, колкото и обречено да е. Животът ми така се е стекъл и протекъл, така  се стича, протича и изтича все още ден след ден, че малкото надежди, които са ме водили и предвождали стъпка по стъпка по дъгата на тази земя, все от сляпата безнадеждност са били със сетни сили изстискани. Може би тъкмо затова тези ми надежди са така болезнени. Но може би и затова са така жизнеспособни.
Да оставим обаче личните сантименти настрана и да се върнем обратно към онази война, която държавната ни върхушка, а по нея и цял един народ, считат за освободителна. Да се опитаме, с други думи, да разгадаем кое в нея е освободително. И кое е непричастно към националното ни освобождение. И кое дори по-скоро ново робство напомня.
Както скачените съдове преливат един в друг само отгоре надолу, така и социалнополитическите добродетели се придвижват по същите физически закономерности. Тези закономерности са железни и гласят, че само свободни хора и нации могат да пренесат свободата към несвободните – не и обратното. Руско-турската война тръгва обаче по противоположния път, поставяйки каруцата пред коня. Претендиращите да ни освобождават руснаци са несравнимо по-несвободни от нас, освобождаваните. Въпреки турското робство (отново т. нар.), българите имат право на език и писменост, на вероизповедание, на пътуване, на частна собственост, която, както знаем още от класиката, е икономическата база на всички духовни свободи. Всички тези духовни и граждански блага са недостъпни за освободителите. Които са всестранни 

роби, всестранно заробени и от централизирания кремълски царизъм,

 и от губернаторството по места, и от онези помешчици, които са жив-живичък персонаж на Гогол. Тези примитивни, безпросветни и обезправени люде са еднолична частна собственост на господарите си, те нямат дори документи за самоличност – и самоличност нямат. Те са тотално обезличени крепостници, които живеят в землянки и принадлежат с целите си семейства и родове на чифликчиите си като земята и добитъка, като земя и добитък са купувани и продавани, прекупувани и препродавани поединично и накуп. Вярно е, че крепостното право е отменено доста години преди руско-турската война от същия Александър Втори, за когото ние наивно вярваме, че е Цар-освободител, не защото е освободил с декрет собствените си крепостници от крепостничеството, а защото е тръгнал да освобождава нас, българите. Макар и отменено ведомствено, крепостното право не е преустановено на практика – пътят на царските разпоредби от Кремъл до провинциалните дебри е дълъг и тромав. Как тогава тези воини, които боготворят цар и държава с едно езическо себеотрицание, които нямат гражданско самосъзнание, които са поробени от цели поколения и никога не са изпитвали вкуса на свободата, ще пренесат същата свобода на европейска земя, си остава мистерия. Която не са разгадали нито историческите, нито актуалните ни русофили – като примитивните си (лъже)освободители те предпочитат да вярват, вместо да проучват.
Така се стига до парадокса, при който чистокръвни роби тръгват да освобождават несравнимо по-свободните и по-цивилизовани от тях българи. И придружаващи руското настъпление чуждестранни наблюдатели, и сам Достоевски, който е жив свидетел на тези паметни събития, и висши руски офицери дори са изумени пред гледката на китните, спретнати и заможни български къщи и чифлици по села и паланки, а редовите руски воини направо губят ума и дума. Този привнесен на родна земя от руската имперска армия парадокс има тежки последици за националната ни независимост – от края на ХIХ-я, та чак до края на ХХ-я в. По време на войната обаче отговорът на мнимите освободители към мнимо освобождаваните е един: грабеж. Онова благосъстояние, което не могат да постигнат сами, руснаците тръгват да плячкосват. Редица български възрожденци, между които и най-крупният български филантроп Евлоги Георгиев, протестират пред руското командване срещу безчинствата, но гласът им остава глас в пустиня, защото докато редовите воини грабят самодейно по места, командването им граби на едро: всички ценни метали, до които настъпващата армия се докопва, са конфискувани (разбирай: заграбени) и изпратени в Русия. 

Как едно национално освобождение се съчетава с един национален грабеж,

 е въпрос, на който не аз дължа отговор – отговор дължат всички онези бивши и настоящи русоиди и химнописци на Кремъл, които свято вярват в героизма, в подвига и благородството на православните братя-освободители.
След като приключва настъплението, което между впрочем се превръща в демонстрация и на небоеспособността на бюрократизираната, корумпирана и прогнила отвсякъде руската царска армия, братята-освободители на практика окупират новосъздадената българска държава, настанявайки на всички ключови позиции свои хора, подкопават обединението на нацията ни и така превръщат окончателно освободителната война в завоевателна. Този завоевателен дух продължава да трови националното ни битие чак до септември 1944 г., когато вече като Народна Република (звучи шеговито, нали?) България е похитена без остатък като държава и държавност от червеноармейските пълчища. Деветосептемврийският преврат, който ни съветизира изцяло, заличавайки ни от лицето на света, е далечно, но автентично ехо от руско-турската война петдесетина години по-рано. Психологически и политически съветската агресия срещу националната ни независимост повтаря в по-остра форма руско-турската имперска война – отново несвободни, всестранно заробени от болшевизма примитиви с унаследения манталитет на мужици тръгват да освобождават далеч по-свободните и по-цивилизовани от тях български граждани. Резултатът е един: 

Робство

 Доколкото обаче комунистическият режим е несравнимо по-безпощаден, по-тотален и по-непроницаем от монархическия, несравнимо по-безпощадно, по-тотално и по-непроницаемо е и въдвореното от болшевишките окупатори робство.
Това робство вече е минало – неговата хералдика обаче е настояще, което обещава да се превърне и в бъдеще. И днес Народното ни събрание в центъра на столицата е смачкано между два величествени символа на руската имперска хегемония – храм-паметникът „Александър Невски” и паметникът на Александър Втори. А обстоятелството, че и двата монумента са зорко охранявани от още по-импозантния паметник на съветската армия в съседство, прави зловещата картина още по-зловеща. Толкова зловеща, че още преди повече от половин век в поемата „Отражения” Стефан Цанев се провикна от дебрите на комунизма:
„Александър II,
стига гледа 
със завист
златните шлемове на Александър Невски!
Слез от коня!
Дай ми поводите – 
отминаващите да догоня!”
Но не слиза, все не слиза и не слиза от коня царят-освободител – поробителят-цар, препуска стремително от монархизъм през комунизъм към чертозите на демокрацията. Не е слязъл и до днес – и като гледам как го носят и превъзнасят талазите на бушуващото в сянката на монумента родно русофилство, няма да слезе и цяло едно бъдеще.  
Моралът от всички тези несъвместимости на националната ни история е онзи, който загатнахме в началото на разказа си: автентична, себесъща и жизнеспособна е само извоюваната – не и подарената – свобода. Надявам се, макар и с една отчаяна надежда, след толкова кървави исторически уроци това най-после да осъзнаят всички онези наши държави и държавници, президенти и президентства, парламенти и парламентаристи, партии и партийни лидери, които и днес гледат със стария инфантилизъм на Русия не като на заплаха, а като на упование. Услужливо забравяйки, че и днешна Русия е в състояние да внесе на родна земя само онова, което внесе вчерашна (царска и съветска) Русия:

 робство, почвеничество и примитивизъм

 С друго и путинска Русия не разполага – с друго разполагаме (все още) само ние. Това друго е нашата недоизвървяна еволюция от балканска към светска държава. Да доизвървим този нелек национален път ние можем само срещу руския империализъм – не и в крак с него. Първата стъпка в този оптимистичен марш е да отменим трети март като национален празник и да го харижем на руснаците – той си е техен така, както е техен и девети септември: все дати на победата на руския империализъм над нашата национална независимост. (Малките букви, с които обозначавам тези злощастни дати не са случайни – закономерни са! С главни букви нека си ги пишат хранениците на Кремъл –бесепарите и атакистите!) А ние да си потърсим друг национален празник. Денят на независимостта (а не на зависимостта) 22-ри септември, да речем. Или, още по-добре, Десети ноември. Доколкото този ден символизира края на единственото робство, под които ние, българите, сме робували – съветското – той е и най-убедителното предзнаменование на свободата. Онази сакрална свобода, без която нацията се превръща в сбирщина, държавата – в бездържавност, а цивилизацията – във варварство. Едно варварство, въдворявано и поддържано цяла една нова история не само от ненаситността на руския империализъм, а и от нашето малодушие…