Горан Благоев, специално за Faktor.bg

    Нациите винаги градят идентичността си върху самочувствието и достойнството, което им дава историята – самочувствие от собствените дела, личности, възходи, дори трагедии. Естествено, винаги го има и изкушението от сътворяването на митове, които да звучат като фактология. Но кой ли е съвършен в нашия свят? Ние, българите също не сме ваксинирани срещу този бацил. Макар, че част от предците ни са се постарали да ни заложат не чувството на гордост, а чувството на малоценност от собствената ни история. От новата ни история. Малоценността на нация, която не се е освободила сама, а е освободена от... други. Вярно, упрекнал ни е самият Апостол с прозрението си: „Българите обичат свободата, но приемат я, когато им я поднесеш на тепсия?” Макар, че точно по това време благодарение на борбите за църковна независимост българите успяваме да постигнем онова, което революцията не успява – да бъдем признати за отделен миллет (народ) в Османската империя и да очертаем етническите си граници на Балканите чрез епархиите на Екзархията – от Северна Добруджа до Охридското езеро и от Дунав до Беломорието. Както казва старият църковен деятел Димитър Селвели от Русе на един млад български революционер след Освобождението: „нашата България, която създавахме ние... щеше да бъде създадена наистина, ако не бехте вие прибързали с вашите детински лудории, и погледни на вашата България – която дори не обхващаше целия Дунавски виалет”. 
     Уви, точно екзархийския диоцез, като територия на българите,  „освободителите” щяха да заложат като динена кора, върху която да хързулнат идеалът ни за национално обединение... Така се роди един от митовете за „Освобождението” ни. Един от многото... Предлагам само три, иначе не би ни стигнало времето до другия Трети март...

Мит 1 – Огромните жертви на братята освободители

       Веднага уточнявам, защото си представям изопнатите физиономии на непоправимите русофили. Ни най-малко не подценявам смелостта и саможертвата на хилядите редови войници и офицери, които са оставили кръвта и костите си по нашите земи. Пред тях винаги – дълбок поклон! Макар че в повечето случаи големият брой жертви през Руско-турска война се дължи на... бездарно командване. Покойният Божидар Димитров ги анализира достатъчно аргументирано. Тук само ще акцентирам върху един фрагмент, свързан със символа, който ни насадиха скодоумни пропагандатори на българо-руско/съветската дружба. Този символ е Плевен. Известен с трите неуспешни атаки на дислоцираните там руско-румънски части. Последната атака, третата, е най-кръвопролитна. От стратегическа гледна точка по това време такъв  стремителен щурм не е бил наложителен – Шипченските боеве наскоро са приключили и са успели да стабилизират положението, като поне за известно време са укротили напора на Сюлейман паша към Северна България. И все пак в дните между 26 август и 1 септември 1877 г. е дадена заповед за нова атака на Плевен. Защо?  Защото руските генерали са искали да превърнат превземането на града в подарък за именния ден на императора си – 30 август, празникът на св. Александър Невски, небесен закрилник на Александър ІІ. Та затова в дните около тази дата градът е трябвало да падне на всяка цена. Цената на отделния човешки живот е била без значение. Очевидно и за самия Александър ІІ. Той специално идва в района за да се наслади на дългоочакваната победа. 
      В своите дневници руският художник Василий Верешчагин, който е имал шанса да бъде в свитата на императора по това време, описва, как самодържецът е наблюдавал от разстояние следващите една след друга атаки... пиейки шампанско?! За „умиротворение” на русофилските души го цитирам и на руски: „наблюдает за штурмом под шампанское”. С чаша в ръка Александър ІІ наблюдава как войниците му загиват в негова чест – загиват под командите на началниците си, обезумели да осигурят подарък за именния ден на императора. Да гледаш как измират хора „под шампанское” може да е обясним цинизъм за всеки самозабравил се самодържец, но за цар, който е живо олицетворение на православната вяра това е вън от всякакъв християнски морал – гавра, поругаване, падение. Всъщност за руското самодържавие, било то имперско, съветско или постъветско човешкият живот рядко е имал стойност. Почти всички руски/съветски победи са постигнати с цената на хетакатомби – не на животни, а на хора. Пушечно месо за славата на империята и Романовата династия.   
    Шампанското на фронта се оказва твърде горчиво (не в оня романтичен, сватбен смисъл) за Александър ІІ. Плевен не капитулира, а след тази, трета, атака руското командване най-сетне се опомня и обсажда града. Императорът все пак получава „подарък” – труповете на 12 768 войни от руската армия и 3000 от румънската. Приближени на самодържеца пишат, че той е бил толкова покрусен от този кървав дар за именния си ден, че никога след това до края на дните си не го отбелязвал тържествено. А именният или както според традиция се нарича – тезоименният ден – на един православен владетел е бил важно събитие за държавата и поданниците му...

Мит 2 – Русия създаде голяма държава за българите, но...

       И най-слабият студент по история знае, че договорът с който „освободителите” ни сътворяват Сан Стефанска България е прелиминарен, т.е. предварителен. Това  не е окончателният документ с който се легитимират териториалните резултати от войната. В Сан Стефано се подписва мир, който тепърва трябва да бъде санкциониран от великите сили и това се случва няколко месеца по-късно – в Берлин. Това, което решава прословутия Берлински конгрес за съдбата на българите, разпилявайки землището им на пет части, всъщност е в духа на предварителните договорки между руския император Александър ІІ и австро-унгарския му колега Франц Йосиф. През лятото на 1876 г. в замъка „Райхщад” двамата подписват договор, който урежда територилните придобивки за двете империи в случай на война с Османската империя. Според този документ „ако се стигне до териториални промени или разпадане на Отоманската империя, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено“. Затова се и предвижда България и Румелия да създадат две отделни княжества, а за Македония изобщо не става дума. Та поради туй при свикване на Учредителното събрание руският комисар за България княз Дондуков се опитва да натири делегацията от българи, дошли от неосвободените земи да молят присъединяването им към Княжеството... 
    В духа на Райхцщадския договор е и споразумението между Русия и Великобритания, подписано в Лондон през май 1878 г. Резултатите от Берлин са следствие от тези договорки, неизвестни за тогавашните българи, забравени от техните потомци. Така в масовите ни представи е насаден образът на „освободителката” Русия, която с цената на толкова много жертви е искала да постигне свободата и националното обединение на поробените българи, обаче злосторниците от Западна Европа не са й позволили. На трети март 1878 г. не е създадена Българската държава, нито е постигнато освобождението за всички българи. Едва след Берлинския договор е възстановена българската държавност и то само върху част от териториите, които са населявани от българи – единствено за онези от Дунавския вилает (не целия) и Софийския санджак на Османската империя, т.е. около 1/3 от българското землище на Балканите. Тракия става авнотомна област „Източна Румелия”, Македония остава в Османската империя, Нишко и Пиротско са харизани на Сърбия, а със Северна Добруджа Руската империя компенсира Румъния, заради отнемането на Бесарабия. Преди да ни освободят, „освободителите” вече са разпарчетосали българското землище на пет части. И ако днес България има територията, на която се простира, то е благодарение на Съединението от 6 септември 1885 г.,  на Балканската война от 1912 г. и на Крайовската спогодба от 1940 г., но не и на предварителния договор от Сан-Стефано. Поне част от онова, което и Русия в синхрон с Европа не са ни давали, сме успели сами да отвоюваме. Но за тези които го сториха няма паметници - като тези на „Царя-Освободител”, Плевенската панорама и Скобелевия парк, че и „Альша”-та в Пловдив! 

 Мит 3 – братолюбието на „освободителите” към освободените   

       Тук ще си позволя да припомня спомените на един съвременник на Освобождението, потърпевш от освободителите. Това е Димитър Маринов (1846-1940) църковен деятел, революционер, изследовател на българските старини, общественик, публицист, училищен директор, директор на Народната библиотека, основател на Етгографския музей. Изключително просветен за времето си човек. По тази причина, след установяването на Временното руско управление „даскал Митко”, както го наричат в родния му Лом, сменя за учителското поприще с длъжността на градски съдия. Няколко дела, едно от които в защита на онеправдани турци, го сблъскват с окръжния началник на Лом капитан  Павел Нечаев. Авторитарният офицер, комуто е поверено управлението на Ломското окръжие, не търпи свободомислието на градския съдия и го арестува за 20 дни. След като е откаран под конвой във Видин, заедно с друг герой от Освобождението – воеводата дядо Цеко Петков, Димитър Маринов все пак е освободен, а Нечаев свален от поста си и върнат в своя полк. Огорчението на „даскал Митко” от „освободителите” обаче не се заличава до края на дните му. В своята Автобиография той разкрива истинската картина на следосвобожденска България в която място за романтизъм няма. Той разказва за предшественика на княз Дондуков – княз Владимир Черкаски, който полага основите на гражданското управление в „освободените” от Русия български земи. По негова идея превес в местното управление започва да се дава не на младите български революционери, а на българските чорбаджии, членове на общинските съвети, действали през току-що приключилата османска власт. Защото според княз Черкаски: „... младите революционери са отлични рушители и техното дело сега с освобождението на България се свършва. Старите турски аази(1)  в меджлисите и чорбаджии са отлични строители; сега требва да се строи. Ето защо аз ги предпочитам и назначавам. Революционното дело трябва да отстъпи на строителството.”     
     Затова и Димитър Маринов продължава така своите спомени: „Княз Черкаски бил прав. Който е чел или прочете Санстефанския договор, той лесно ще види, че Русия с тоя договор не създава една самостоятелна, независима Санстефанска България, а една руска Задунайска губерния... И княз Черкаски много добре знаеше, че младите, които беха възпитани в духа на нашите стари хаидути, войводи и борци за свободата на отечеството си, нема да могат да търпят дълго абсолютно-монархическата администрация на руската окупационна власт и ще почнат същите движения и срещу нея, както беха правили и срещу турската власт. Затова той предпочете старите, които беха еветчии(2)  пред турците, останаха по-големи еветчии и пред русите...
    За аднимистративни управници, като се почне от губернаторите, па до окръжните началници, беха всички руски монархисти, бюрократи, такива каквито ни ги представляват руските писатели... Те гледаха на българите с презрение; към населението те беха груби и насилници; за тех закон немаше – волята и техните капризи беха закон
  ... Ако беше останала в сила Санстефанска България, ние требваше отново да емигрираме.
      Тия произволи и насилия на руските администратори беха създали в отговор на русите, които на всека дума ни завираха в очите: „Ми для Вас кров проливали(3)”  – отговор: „Ви для нас кровь проливали, а ми от Вас кровь пробльунвали(4)” ; и великоучителните думи на дедо Антим, който каза на княза Дондуков-Корсаков... „...Ви нас избавили от турок; кто будет избавит нас от Вас!(5)” ...
     И днеска има людие – и мирски и духовни, които са отчаяни русофили, т.е които верват, че русите дойдоха да ни освободят... Какво да кажем за онези, които и ден днешен чрез своето русофилство напакостиха и пакостят толко много на своето Отечество.”
      След тези думи, любезни ми читателю, ако нито веднъж досега не си се запитвал, най-сетне да го сториш, ако имаш достойнство. Да се запиташ и да си отговориш: 
     Подобавали на една суверенна държава като България Националният й празник да бъде 3 март, празник чрез който да се олицетворява националното ни достойнство и единение? Празник, на който честваме събитие, изковано от  нас самите, от нашия борбен дух, решимост и единство каквито са например Съединението или провъзгласяването на Независимостта? 
     Подобава ли най-големият православен храм в Отечеството ни да продължава още да носи името на светеца, който никога не е имал нещо общо с християнството по нашите земи, а празникът му беше облян от лакеите на руския император с кръвта на няколко хиляди души край Плевен? 
     Подобава ли бронзовата фигура на същия този император да продължава да се издига в сърцето на столицата ни, точно пред Народното събрание, а плеяда достойни българи все още да нямат паметници? Да няма паметник в София на създателят на българската държава Аспарух или на покръстителят ни св. Борис-Михаил, нито пък на първият ни владетел след освобождението – княз Александър?! 
     Думите на Димитър Маринов, един от страдалците на българската свобода, който вероятно е все така неизвестен за мнозинството българи, продължават да плющят със своя упрек: „България до тогава ще търпи душевно крушение, додето се не измрат тия наши заслепени русофили, които, като покойният Вазов, още не могат да сломят и съкрушат в себе си кумира на русофилството, създадено от тех в тех през едни времена на наивност и раболепие”. Този текст е писан през 1927 г. – със сигурност е провокиран и от стамболовистките пристрастия на автора. Но звучи актуално. Болезнено актуално Защо? Дали защото като нация все още не сме изградили самочувствие на „достойно-освободили се”, а дори гените ни вече са поразени от  метастазите на комплекса, който имат „благодарните освободени”?!  

1.  „Аги” от ед.ч. „ага” 

2. От турското „евет” – да. Букв. хора които винаги казват „да” и съгласяват с всичко. Преносно- „раболепници”. 

3.  „Ние проливахме кръвта си за вас”

4. „Вие проливахте кръвта си за нас, но ние от Вас кръв плюем”

5.  „Вие ни избавихте от турците, но кой ще ни избави от Вас”