Крум Благов, специално за Faktor.bg

Призивът за завръщането на Симеон Сакскобургготски в българската политика е поредният опит да ни го представят като някакъв лидер по рождение, който е нужен на страната. Всъщност той се оказа политик-менте, или, както се казва днес – реплика. Парадоксът е, че бившият цар

цял живот е бил надценяван

Най-напред от „народната власт“, която се е бояла от него като естествен център за обединение на българската политическа емиграция. Това е видно от досието му, събирано от Държавна сигурност, част от което беше публикувано в книга от Алексения Димитрова. Също оттам става ясно, че всичките му напъни да създаде някаква единна, стройна емигрантска организация са завършили все с провал.

След падането на Берлинската стена Симеон Втори, както го наричаха тогава, беше смятан за човек, който би могъл да оглави прехода към демокрация и пазарна икономика, т. е. за алтернатива на опозицията. От него се бояха наши президенти и премиери – Желю Желев го смяташе за съперник, министър-председателят Димитър Попов буквално избяга от случайна среща с него в Лихтенщайн, а държавният глава Петър Стоянов реши, че е спечелил втори мандат, когато стана негово протеже. На царя се приписва гибелта на СДС, което след връщането му през 2001 г. загуби изборите и започна да се свива, докато придоби днешния си жалък Лукарски вид.

Всичко това несъмнено има връзка със Симеон Втори, но нито е негов замисъл, нито пряк резултат от неговата дейност. Самият факт, че Петър Стоянов не беше преизбран, а царят дори не отиде да гласува за него, показва колко струваше неговата подкрепа. Зад ореола на мъченик и мъдрец, който приближените на Симеон Сакскобургготски искаха да създадат, прозира посредствен човек без всякакво политическо чувство, с беден речник и с вероятни ментални проблеми. Много заслуги и вини, които му се приписват, не са негови.

Симеон Втори няма персонална заслуга за приемането ни в НАТО и в Европейския съюз, макар че първото стана по време на неговото управление. Това беше процес, който бе започнат от правителствата преди него и докаран докрай от външния министър (поне за НАТО) от Соломон Паси. А той бе привлечен в НДСВ, за да се парират нападките, че царят е против пакта и за по-тесни връзки с Русия.

Царят не е ликвидатор на СДС. Синята партия се разцепи от вътрешни противоречия как да се отнася към него при положение, че голяма част от сините бяха монархисти. Линията на Иван Костов да пречи за регистрацията на НДСВ и на връщането на Симеон Сакскобурггатски в политиката го тласнаха след изборите през 2001 г. към явен съюз с ДПС и таен с БСП. По онова време ръководството на СДС наивно смяташе, че това е невъзможно, защото царят е по дефиниция десен политик. Всъщност времето доказа, че той

няма нито убеждения, нито амбиции

Царят царуваше, а други управляваха от негово име: приватизираха ключови предприятия, трансформираха външния дълг, настаниха се на постове с дълги мандати като шеф на БНБ, председател на Сметната палата и т. н. Неговите цели не отиваха по-далеч от материалното. Личните му решения бяха съдбоносни гафове. През 2005 г. той заяви, че не би одобрил коалиция с БСП, а после я направи, за да не ревизират актовете за дадените му имоти. Това беше началото на края – след четири години НДСВ остана извън парламента, а Симеон се оттегли като богат пенсионер. Издигането му беше резултат на всеобща заблуда, упадъкът – на собствени грешки.

Друг парадокс е, че царското движение, което носеше неговото име, беше първата недемократична партия след възстановяването на демокрацията. В нея решенията се вземаха еднолично и само се събщаваха на останалите. Кой всъщност ги раждаше при очевидната интелектуална и политическа импотентност на вожда и до днес не е ясно.

Моделът на НДСВ обаче беше успешен и приложен от други политици. В резултат днес почти всички парламентарни партии са еднолични структури, които биха били нищо без създателя си – не можем да си представим нито ДПС без Доган, ГЕРБ без Бойко Борисов, нито „Атака“ без Волен Сидеров, нито АБВ без Георги Първанов, нито „България на гражданите“ без Меглена Кунева, а Радан Кънев още не е доказал, че не е марионетка на Костов в ДСБ. В този смисъл царят е родоначалник на днешния български партиен модел, който е далеч по-авторитарен, отколкото през последното десетилетие на ХХ век и по-скоро се приближава до структурата на БКП от времето на тоталитаризма. Не случайно само за Симеон Втори и за Тодор Живков са снимани документални филми приживе.

Хората, които управляват държавата и икономиката днес, бяха издигнати от Симеон Сакскобургготски. Премиерът, вицепремиерът Меглена Кунева, медийният бос Делян Пеевски се появиха на голямата сцена благодарение на неговия авторитет. Бившият финансов министър в кабинета Сакскобургготски Милен Велчев е член на УС на „Вива телеком България“, компанията собственик на БТК, а брат му Георги тази седмица стана член на Надзорния съвет. И това е третият парадокс – царят-реплика продължава да влияе върху страната чрез своите протежета, въпреки че отдавна е политически труп