"Ние пак сме тук!"

                                                   Откровение на в."Дума                                                                            

 Д-р Мирослав Дърмов

Лексингтън, 21 октомври 2012

Интересно какво ли би било поведението на германските медии и политически партии, ако, да речем в Свободния Университет в Берлин или в Хумболдт, Историческият факултет реши да проведе научна конференция /може и с международно участие на България, Хърватска и Словакия/ на тема „Културното отваряне на света към Германия“ и посветена на 115 годишнината от рождението на Паул Йозеф Гьобелс. Детайлите са, може би, обект на дискусия, но по своята същност поведението едва ли би било, както това на българските медии и политически партии при новината за организирането на конференция в Историческия факултет на Софийския университет на тема „Културното отваряне на България към света“, посветена на 70 годишнината от рождението на Людмила Живкова. Аналогия твърде радикална, но не и случайна. И двамата са меценати на културата в съответните страни, и двамата са обявени и подготвени за наследници на диктатора, и след всеки един от тях следва крах на управляващата система. В Германия подобни екзотики не се случват, защото бе наложена денацификация, а в България това става, защото преходът е всичко друго, но не и резултат от ескалация на народното недоволство. 

В периода около 10 ноември 1989 г., по инициатива на Москва, управляващите в продължение на десетилетия партийни „бонзи“ в Източна Европа бяха заменени с малко по-млади другари, които да бракуват комунистическата пропаганда и да я заменят с неолиберална, позволяваща управляващата собствеността номенклатура да я присвои и да остане на власт чрез марионетки, заменени впоследствие от братовчеди, снахи, деца и внуци. Именно в тази реалност следва да се търсят мотивите за така странното, облечено в научен стремеж към истината реабилитиране на късния „реален социализъм“ в образа на Тодор Живковата дъщеря Людмила – символ на второто поколение номенклатура в коридорите на властта.

Събитията в Софийския университет от близките дни не са по идея на няколко участващи в тях царедворци от епохата на Тодор Живков. В последните няколко години в масовите, за някого жълти, но доста четени медии, се забелязва тенденция за представянето на Людмила Живкова в светлината на почти дисидент, противопоставящ се на комунизма и едва ли не на собствения си баща. Нещо, което не може да бъде по-далеч от реалността и ако фразата, изказана на споменатата конференция - „Людмила беше във властта, но не й принадлежеше“, бе продължена логически, то следваше да завърши с фразата „самата власт принадлежеше на Людмила по произход“. Защото животът и развитието на Людмила Живкова е вътре във властта и произлиза от нея. 

Родена малко преди 9 септември 1944 г., тя се формира като индивид в затвореното общество на властващата партийна номенклатура и е персонализация на всички характеристики на второто поколение. За него – второто поколение, за разлика от бащите, е характерно доброто, дори елитно образование, произтичащо от властта и свързаното с нея презрение към идеологическите шаблони за светло бъдеще, в името на които предците упражняват властта. Защото те – същото това второ поколение – много добре знаят, че не става дума за светли бъднини, а за управлението днес, което ги поставя в положение на елит, произтичащ от властовата пирамида в партията. И не случайно второто поколение възприема себе си като аристокрация, на която държавата принадлежи. В случая с Людмила това може да се илюстрира с прословутите „Петъчни срещи с интелектуалци“. Почти като литературните салони от времето на Бонапарт, като в българския вариант това са „Разговорите при Мила“, към които се стремят всички, осъзнали механизмите на творческия просперитет в епохата на реалния социализъм с всичките му контролирани творчески съюзи. И понеже официалната доктрина на социализма не е на мода при децата на управляващите, разграничаването от простолюдието е на базата на недопусканите, заклеймяваните и отхвърляните от официалната цензура достижения на мисълта и на запад, и в далечния изток. Така се създава своеобразна контраидеология на елита от второ поколение номенклатура, което е и зародиш на последвалите промени и разграбване. Но тази контраидеология не означава отказ от механизмите на властта на комунизма и този феномен е ясно изразен в кариерата на Людмила Живкова – член на ЦК на БКП, член на Политбюро, зам.-министър и министър, което едва ли би постигнала, ако не бе дъщеря на Първия. Всички приказки за това, че й тежи, че е Живкова, са безочлива демагогия. А в този период Живков е в разцвета на силите си и всичко в държавата е под негов контрол. Но като политик-реалист той явно е разбирал, че не може да спечели надпреварата с времето, поради което е разумно да се погрижи за политическия си наследник навреме, тъй като и примерът с децата на Сталин е доста пресен. А кой друг, ако не собствената дъщеря е най-подходящият политически наследник. И това, което последва, е безпрецедентна по изразходвани средства международна кампания за приемлив образ на бъдеща комунистическа династия. Ако природата не си беше казала думата, България щеше да изпревари Северна Корея  в предаването на властта от бащи на деца и оттам на внуци. В този период, когато се създаваше рекламния образ на Людмила Живкова и здраво се бъркаше в държавната хазна, доста шмекери от обкръжението й заделиха за себе си както валута, така и произведения на изкуството. Това е общоизвестно, но въпреки фактите, на номенклатурния елит, който в годините на прехода приватизира националното богатство, му трябва канонизирането на Людмила като индулгенция за второто поколение, които днес са реалните управляващи на България. Макар че опитът за това се оказа недостатъчно сполучлив, дискусията вече е отворена. Следващият опит след година или пет може да постигне целта. Подходът наистина е добър. Българинът уважава науката и историята си и ако Историческият факултет обяви Живкова за светица, това може да се възприеме в общественото съзнание. Самата конференция може би не успя, но това не пречи материалите да се издадат като отделна книга, като медиите мултиплицират ефекта, както това се случва в настоящия момент. Като по команда отразяващите случващото се в университета финализират репортажите с интервюта с Евгения Живкова, вместо да насочат вниманието към темата на самата конференция – „Културното отваряне на България към света“... Горкият български народ, в какво ли тъмно безкултурие е живял в многовековната си история! Или пък към темите на докладите, представени в най-добрите култовски традиции – „Майка ми като ръководителка на българската култура“, „За Людмила Живкова“ и прочее! Направо звучат като „Другарят Сталин по въпросите на езикознанието“! Все пак живеем в 21 век. 

На този фон е интересно поведението на политическите партии. Тишина. Не че се очаква братовчедът Бойко да каже нещо лошо за семейство Живкови, но все пак той се представя за антикомунист и пострадал от режима, който го е принудил да учи във Факултета за противопожарна охрана и едва след това го назначил в Държавна сигурност. За останалите политически субекти е ясно. БСП, ДПС, България за гражданите, Атака, РЗС, ВМРО – те всички на на пъпна връв с номенклатурата. Остана един Иван Костов да обърне внимание на случващото се. В страни, където наистина има преход, в подобна ситуация има стачки на студентите и преподавателите, както и политически оставки. За съжаление в България това не се случва, защото преход няма и реставрацията на стария елит на икономическо ниво е вече факт. Остава само времето да си каже думата, хората да се уморят и обезверят, за да са готови да преглътнат даже и реабилитация на фамилиите от Политбюро.