На 15 декември вицепрезидентът Илияна Йотова се поклони пред жертвите в Ястребино

Без покаяние на виновните не можем да затворим страниците на миналото

Д-р Виолета К. Радева

На 20 декември 1944 г. в Тържествената зала на Съдебната палата в София започват заседанията на Първи върховен състав на тъй наречения народен съд. Но това, заедно с останалите 135 процеса, които се провеждат през следващите няколко месеца в цялата страна, е само върхът на айсберга, пробил и потопил кораба на Царство България. Преди да заработи на високи обороти антиконституционният и перверзен акт на политическа разправа с държавния и интелектуален елит, цинично наречен „народен” съд, са арестувани, отвлечени и садистично избити хиляди българи. Техният брой, макар все още да не е категорично установен, според изследователи на периода възлиза на не по-малко от 30 хиляди души. 
Ще отиде ли днес вицепрезидентката Йотова

 да се поклони пред каменния кръст

 в Централните софийски гробища, поставен през 1995 г. там в памет на избитите български държавници, чието изкачване по пътя към Голгота започва именно на 20 декември 1944 година? Нали институцията, в която битува, е създадена с умисъл да представлява цялата българска нация? Нали е олицетворение на държавността, а на днешния ден преди 74 години е обезглавена именно държавата? Или тя почита само събития като окупирането на България от съветската армия и установяването на болшевишки режим на 9 септември 1944 година?
Успоредно с началото на процеса срещу регентите, министрите и депутатите от XXV Народно събрание, започва и продължилата десетилетия, до 90-те години на ХХ век, репресия спрямо жените, децата, внуците и други близки на десетките хиляди, попаднали между зъбците на кървавата комунистическа мелачка на човешки животи и съдби. Набързо арестувани и изгонени от жилищата си, съпругите на обявените за „народни врагове” заедно с невръстните си деца са откарани в Делиормана.
За преживяното от тях може да се добие бледа представа от разказа на Всевлад Севов, по това време 10-годишен: „Призори се позвъни и вкъщи нахлуха въоръжени хора. Наредиха на майка ми веднага да приготви ръчен багаж за себе си и за нас... Пред къщата чакаше открит камион, а в него четири или пет свити от студа жени, но с денкове и повече багаж. В камиона майка ми разпозна леля Миля (Емилия, съпругата на Иван Багрянов – бел. моя) и г-жа Захариева, на Никола Захариев съпругата. Закараха ни в Захарна фабрика. До обяд постоянно идваха камиони с жени и млади хора. Аз и сестра ми бяхме най-малките. По едно време ни заповядаха да излизаме и ни поведоха по линията, за да се качим на конските вагони. Като стигнахме до този, който беше предназначен за нас, г-жа Захариева възкликна: „Но какво става? Вижте какво пише тук, къде отиваме ние?” На вагона с тебешир беше написано „За СССР”... На третия ден стигнахме Русе, където престояхме 3-4 часа. Когато тръгнахме, един от железничарите каза, че тези вагони са за гара Самуил. Оттам с шейни ни закараха в Исперих. Сутринта започна разпределението... изпратиха ни в с. Хърсово, на 10 км от гара Самуил. Следобеда с една шейна потеглихме. Снегът беше много дълбок, път не личеше, шейната на три пъти се обръща и едва не смаза майка ми. По тъмно стигнахме в  селото и там почти пребиха каруцаря защо се е забавил. На училище не ни разрешиха да ходим”.1.
Ще отиде ли днес вицепрезидентката Йотова да постави венец на Мемориала, посветен на жертвите на комунизма пред НДК, на жертвите на най-безчовечния репресивен режим, съществувал след Освобождението в България? Ще коленичи ли пред черните плочи с имената на 7 526 души – представителна извадка за десетките хиляди, изтребени без съд и присъда, за безследно изчезналите, за ликвидираните в лагерите на комунизма и в затворите, за убитите горяни, за застреляните по телените огради, опасващи социалистическия „рай”, през които и пиле не можеше да прехвръкне, за жертвите, дадени от сънародниците ни мюсюлмани, с които нейната партия постъпи по най-варварски начин, променяйки имената им, заличавайки паметта на бащите и дедите им? Нали институцията, която представлява, е надпартийна, общобългарска? Или тя поставя 

венци само пред паметници на терористи-комунисти и коленичи само пред полковници от КГБ

 като полковник Гундяев, по съвместителство и патриарх на Руската православна църква? 
Много силни думи е издумала вицепрезидентката Йотова, полагайки венец на 15 декември  пред паметника на ястребинчетата. Кога ще я чуем да изрече поне приблизително толкова силни думи по повод жертвите на геноцида, осъществен от нейната партия, която продължава да се гордее със своята „героична” над 120-годишна история? Кога ще я чуем да изрази покаяние от името на партията, която я издигна за вицепрезидентка, а преди това за евродепутатка? 

През 2000 г. комунистическият режим беше обявен със закон за престъпен. Въпреки това земята ни е покрита с паметници на терористи и предатели, както и на съветските окупатори. Български градове продължават да носят имена на национални предатели: Димитровград, Велинград, Благоевград... Символите на болшевизма можем да срещнем навсякъде: край кръстовища, в шофьорските кабини на тировете и междуселските автобуси, в канцеларии на кметове и държавни чиновници. Преименуваните в „социалисти” довчерашни комунисти се гордеят със своята над 120-годишна история. Те нито се отказват от своето терористично и тоталитарно наследство, нито поне са се извинили за жестоките репресии, на които в продължение на половин век като единствени управляващи бяха подложили милиони българи и техните наследници от второ и трето поколение. Развяват на своите сборища знамена със сърпове и чукове, издигат държавния флаг на Русия. Най-наглите се обявяват за руски патриоти! Множат се поклонниците на архизлодеите и преки учители на Хитлер – Ленин и Сталин, на садисти като Че Гевара. Червени професори и академици свободно пропагандират комунистическата идеология в рамките на своите „научни” проекти в БАН. 

Националсоциализмът, по-малкото и незряло братче на комунизма – двете тоталитарни системи, под чийто ужасяващ знак премина ХХ век, в цивилизования свят е отречен като идеология и като практика. В Германия от 1945 г. насам не съществува партия, изповядваща идеите на националсоциализма. Не съществува партия, която, макар с променено име, да брои рождението си от създаването през 1920 г. на Националсоциалистическата германска работническа партия (NSDP). В десетилетията след краха на Третия райх няма високопоставен нацист, допуснат до управлението на ГФР, да не говорим за ГДР. Няма нито един паметник, възвеличаващ виден деец от времето на Хитлер. Няма град, наричащ се например Хитлерщадт. За разлика от практиката на осъдилата уж комунизма България. Нещо повече. Болшевиците у нас не само не са се извинили за ужасяващия геноцид, на който бяха подложили българите след Първата световна война и особено през полувековната си безразделна власт след окупацията на България от съветската армия, но имат наглостта да обвиняват своите жертви за собствените си престъпления.
 Последователният противник на комунизма Владимир Буковски, прекарал 12 години в съветски изправителни лагери, затвори и психушки (лудници за несъгласни с режима) и разменен през 1976 г. за генералния секретар на чилийската комунистическа партия Луис Корвалан, от десетилетия повтаря, че въпросът не е само да приключим с комунизма, защото той от само себе си ще свърши. Въпросът е да бъде осъден, да се състои в Москва процес по подобие на Нюрнбергския, който да разкрие и разобличи престъпленията и философските основи на това „страшно явление”, унищожило стотици милиони хора по цял свят. „Върхушката разбра какво ще загуби с подобен процес – твърди Буковски, – но в по-голяма степен против това беше Западът.” Можем да не се съмняваме в думите му, че стотици телеграми от цял свят са били изпратени до Борис Елцин, в които се настоявало да не прави такива процеси, да не отваря архивите, да не разкрива тези престъпления. 
„Не само защото целият свят беше обвързан с Москва (а това бе факт в много по-голяма степен, отколкото си мислехме) – продължава Буковски, – но и по идеологически причини. Един от лидерите на социалистите на Запад пише на Горбачов: „Крахът на социализма на Изток ще доведе до криза на тази идея на Запад, а ние не искаме това да се случва“. Затова през последните години от агонията на Съветския съюз Западът помагаше с всички сили империята да се задържи. Елцин получи 45 милиарда долара от Запад. Всички лидери го подкрепяха до 1991 година и ако си спомняте, той отиде в Киев да кандърдисва украинците да не се отделят от Русия. Това е пълен абсурд. Целият Запад спасяваше Съветския съюз.”2. В нееднаквото отношение към комунизма и към германския националсоциализъм и италианския фашизъм на претендиращата за демократичност, морал и справедливост световна общественост прозират лицемерие, 

задкулисни геополитически договорености и корист

Ще повторя: представете си същите като у нас официални комунистически изяви, същото легитимно участие на хитлерови привърженици в обществения, политическия и културния живот на днешна Германия! По подобие на отколешните си учители от север, нашите преоблечени в социалистически дрипи комунисти – деца на червената номенклатура, част от репресивните органи, от политбюровската върхушка, снахи и любовници на властниците от времето на цъфтящия социализъм, искат да ни наложат нова диктатура, този път не пролетарска, а олигархична; диктаторът няма да е генерален секретар, а президент-наместник на руския. Почти двайсет години са изминали от обявяването на комунистическия режим за престъпен. Вместо отдавна да сме се разделили с лъжите за неговия характер и същност, вместо новите поколения да знаят истината за историческото ни минало, все още текат ожесточени спорове трябва ли да се изучава тази истина в училище или трябва да я заметем под килима, иначе казано да я натирим дълбоко в колективното несъзнавано, с риск след време оттам да изскочат чудовищата на колективната шизофрения. Вместо отдавна цялото общество да гледа в една посока и да обедини енергията си в постигането на общи цели, ние сме дълбоко разединени и докато комунизмът не бъде практически осъден с всички произтичащи от това следствия, разломът ще става все по-голям и опасността за България все по-реална и видима.
Това, че и досега комунистите продължават да говорят за фашизъм или монархофашизъм в Царство България, едва ли може да изненадва някого, защото, ако е нямало „фашизъм”, то естествено е нямало и „антифашизъм”. Нямало е и „антифашисти”, а онези, които са били из шумака с оръжие в ръце, са 

терористи и чужди оръдия

Тогава в името на какво след окупацията на страната от съветската армия бяха извършени убийствата над напълно невинни хора? В името на какво огромен национален продукт се разхищаваше в полза на тъй наречените активни борци против фашизма и капитализма и за грамадата от творения на всички видове изкуства, възхваляващи по същество делата на терористи и убийци, както и за въздигнатите в чест на съветския окупатор паметници на альошковци в София, Пловдив, Русе? 
След края на юни 1941 г., когато по нареждане от Москва излизат първите нелегални и започват саботажи, наказателни акции, убийства и други безчинства, легитимното Народно събрание приема закони, съобразени с военното време. В съгласие с тях царските съдилища са постановили общо 409 смъртни присъди заради шпионаж и терористични акции в полза на чужда държава. Изпълнени са 199, сиреч по-малко от половината! Музеят на революционното движение в София в своя Годишник от 1969 г. публикува резултатите от проучванията си на жертвите, дадени от комунистите в периода 1923-1944 година. Там е посочено, че „издирените и уточнени от нас лица... възлизат на 5639. В това число влизат и по-видни дейци, починали наскоро след тежки полицейски инквизиции”. Тук са включени и онези комунисти, убити в Испания по време на Гражданската война през 1936  г., убитите от Гестапо в чужбина, загиналите в Съветския съюз (!!!). Според същия този справочник убитите през 1941-1944 г. възлизат на 2740 души. Това са преди всичко шумкари (1255), ятаци (826), от бойните групи (85), подводничари и парашутисти (40). Всички те са терористи, тръгнали с оръжие по нареждане на Кремъл да свалят законната българска власт. Техните наследници и днес вопият за „отрязаните партизански глави”, за невинните ястребинчета (загинали, както вече се знае, поради абсолютната безотговорност на техните родители и поради това, че не друг, а ремсист е командвал стрелбата!). 
Колкото до това защо са убити – кога, къде, коя държава не се е защитавала и не се защитава напълно законно от терористи и убийци? Нима по време на заложническата криза между 1 и 3 септември 2004 г. в Беслан режимът на Путин не унищожи чеченските терористи, като атакува с 2 танка, хеликоптери и огнехвъргачка училището, където загинаха над 400 души, от които невинни 186 деца?! 
През годините на комунистическа диктатура никой не споменава, че до 9 септември 1944 г. партизанските „герои” по най-свиреп начин изтребват полицаи, кметове, бирници, търговци. Броят на убитите държавни служители и по-видни граждани възлиза на около три хиляди души, както показват данните от архивите на МВР. Да не говорим, че на 26 януари 1945 г. отечественофронтовското правителство приема Наредба-закон за защита на народната власт, много по-свиреп от Закона за защита на държавата от април 1924 година. В него ръководителите и членовете на всяка организация, която „си поставя за цел събарянето, подравянето или отслабването властта на Отечествения фронт, се наказва със строг тъмничен затвор или смърт”. А политбюро на ЦК на БРП/к/ по предложение на министъра на вътрешните работи Антон Югов замисля да създаде бойни отряди под егидата на милицията.

 Комунистите да убиват – това е високопатриотично, 

оказва се. Но някой да помисли да ги свали от власт – той е „народен враг” и за него няма пощада. Така, без пощада, впрягайки цялата сила на милицията, на Държавна сигурност, на войската биват разгромени по-късно горяните, опитали да се противопоставят на насилственото отнемане на земята на милионите български селяни.
Главният „народен” обвинител Георги Петров нарича безогледното ликвидиране със съд и без съд на държавния, духовен и стопански елит „кастриране”. Да, комунистите кастрират физически и духовно българското общество. Те обаче са моралните кастрати, изфабрикувани по съветски модел. Именно те слагат на черния 9 септември 1944 г. началото на невиждан за европейска държава от ХХ век геноцид, продължил почти половин век и променил психиката и нравствените ценности на българите. Въпреки недоволството на Тр. Костов от работата на Главния обвинител, като награда за добре свършената работа той става председател на Законодателния съвет при Министерството на правосъдието, а по-късно посланик. Съгражданин, близък приятел, съпартиец с министъра на правосъдието в първите кабинети на ОФ Минчо Нейчев, той до смъртта си се гордее с работата си като обвинител. Поразително е, че комунистите, по правило лишени от нормални човешки чувства, дори когато със собствените си действия и решения отнемат живота на хиляди хора, нямат никакви проблеми със съвестта си. Всъщност те дали притежават съвест?! 
Турският вестник „Танин” пише, че българското „правосъдие” било надминало „жестокостите и безчовечността, които се приписват на хуни и азиатци”! Самите болшевици не само не крият нечовешката си жестокост, а дори се гордеят с нея. По случай петата годишнина от 9 септември 1944 г. Вълко Червенков произнася голяма реч, посветена на „великата българо-съветска дружба”. В нея между другото казва: „С желязна ръка правителството на Отечествения фронт разгроми монархофашистката клика и германската агентура в страната, сурово наказа виновниците за разбойническия съюз с германския империализъм, разчисти пътя за пълнокръвното и най-активно участие на трудещите се в управлението на страната. В страната закипя невиждан по своя размах, по своята дълбочина и сила политически живот. В небивали размери се развиха политическите, обществени, стопански и културни организации на трудещите се. Бяха не само възстановени, но разширени и гарантирани демократичните права и свободи на народа, за да може той да бъде истински господар на съдбините си…” Да запомним: с желязна ръка! Но комунистите не само с желязна ръка смазаха буквално стотици хиляди човешки съдби. Те стъпкаха с желязна пета всичко, което за изминалите дотогава 65 години свободен живот българският народ беше постигнал в своето материално, културно и духовно развитие.
Няколко месеца вървят процеси из цялата страна. Например подсъдими в девет процеса във Варненска област са 1241 души, от които 1066 получават ефективни присъди. На смърт са осъдени 340 обвиняеми, а 164 са с доживотни присъди. Във Варна Първи състав на „народния съд”, заседавал от 22 януари до 5 февруари 1945 г., от обвиняемите 136 души осъжда на смърт 60 души, а присъдите са изпълнени същата вечер. Не е необходимо голямо въображение, за да си представим с какъв стахановски размах работят 135-те масови процеси в цялата страна! Дори в сравнително малки населени места на смърт са осъдени десетки души. Например по наказателно дело № 1 в Провадия по данни на Държавния архив-Варна на смърт са осъдени 34 души, от които двама са в „неизвестност”. Част от тях са били стражари по селата. Прави впечатление, че почти всички са на възраст между 30 и 45 години, тоест в разцвета на живота си. На смърт са осъдени и хора като Атанас Георгиев Атанасов, 37-годишен книжар от Провадия, като Петър Александров Кожухаров, 32-годишен банков чиновник във Варна, родом от Добрич, като Катели Иванов Попов, 54-годишен, кмет на с. Раковец. Също и Дантес Димов Дюкмеджиев, 56-годишен, учител в с. Горни чифлик, Васил Пенков Хранов, 47-годишен, учител в с. Тръница. Заради телеграми, изпратени до Цар Борис и до проф. Богдан Филов в периода от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. на смърт са осъдени Стоян Димов Стоянов, 38-годишен, секретар-бирник в с. Ганчево, Никола Георгиев Миланов, 49-годишен и Юрдан Ганев Чолаков, 59-годишен земеделец от с. Мурна. За произнесена реч на събрание  и като председател на дружеството на запасните офицери в Провадия на смърт е осъден 63-годишният адвокат Христо Цонев Годев, както и 59-годишният адвокат Цонко Иванов Харбов. Такава е участта и на търговеца Янко Димитров Джамбазов, на кметове и кметски наместници.3. Във Варна „народните съдии” в процеса срещу интелектуалците осъждат на смърт шест души, от които тримата са журналисти!4. На този фон изглеждат „меки” присъдите, дадени в Разград, където само 15 души са осъдени на смърт. Дори в Дряново подсъдими са 40 души, седем от които получават смъртни присъди. Двама от тях са журналисти от в. „Дряновски глас”. На 25 февруари 1945 г. от затвора във Велико Търново 46-годишният Михаил Минчев Заевски пише прощално писмо до сина си Данчо: „Днеска изживявам последните си часове, с гордост и усмивка на уста ще посрещна песента на шмайзера и куршума в тила и то за милото ни отечество България. Всичко това се извършва по предварително изготвения план от хората, 

жадни за чиста българска кръв

Знай, че милият ти татко е невинен, нито е убивал, нито е заповядал да убиват, всичко е вършено законно и затова не плачи, знай, че от мене не си опетнен. Слушай милата си майка, пази я като зеницата на окото си, давай ѝ импулс за по-дълъг живот. Целува те твоят татко”.5.
Как е отнет животът на тези мъже? Петър Семерджиев, един от участниците в екзекутирането на осъдени на смърт от сливенския „народен съд”, свидетелства в спомените си години по-късно: „А разстрелът тогава беше един разгул”6. Остава въображението ни да пресъздаде зловещата картина...
Противно на общоприетото мнение, че разправата с духовния, културен и политически елит на България започва веднага след окупацията на България от съветската армия, ще кажа, че този процес на геноцид започва много по-рано, още към края на Първата световна война, когато тесните социалисти/комунисти и леви земеделци под влияние на руската революция подтикват войниците към бунт. В Радомир Райко Даскалов обявява края на монархията и провъзгласява България за република. Установяване на пролетарска република (диктатура на пролетариата) е заветната цел на комунистите. На 2 октомври 1919 г. е открито първото заседание на XVIII Обикновено народно събрание. Министър-председателят Теодор Теодоров чете тронното слово. В стенографските протоколи е записано, че през цялото време комунистите викали: „Долу монархията! Да живее съветската република!” Към групата на комунистите се присъединили и няколко широки социалисти със скандирания „Да живее народната република!” 7. Следователно на широките социалисти дължим изобретяването на „народната република”, макар те да са изглеждали поне малко по-образовани и по-интелигентни от „тесните” – комунистите.
След юни 1923 г. Коминтернът изпраща в България Петър Абаджиев, политически офицер от Червената армия, който организира и ръководи терористичната дейност на тукашните болшевици. Започва системното избиване на политици и държавни служители. На 15 март 1925 г. се взема решение за голям атентат, чрез който да бъде ликвидирано цялото държавно ръководство. Познаваме добре историята за най-кървавия атентат в света през ХХ век в черквата „Света Неделя” в София. Разбойническо-комунистическите банди вилнеят из България, подготвят и осъществяват няколко неуспешни атентата срещу младия цар Борис Трети и съсредоточават своята „революционна ярост” към видни български интелектуалци. Една от най-скъпите жертви на тяхната ярост и омраза е български учен, който би правил чест на всяка голяма нация и в чието лице виенският проф. Ханс Юберсбергер вижда бъдещия най-голям български историк. Става дума за дипломата, публициста, ерудита проф. Никола Милев. Но той не е единствената непрежалима българска загуба. Червените стрелят и убиват не само по улиците на София, а в цялата страна. 
Присвоили си ролята на Немезида Наказващата, комунисти-терористи, щедро заплащани от Москва, създават бойна група с ръководител Славчо Трънски, чиято задача са убийствата на видни личности. Тя се състои от 14 души, сред които Иван Буруджиев, Виолета Якова, Митка Гръбчева, Леон Калаора, Здравка Кемилева, Кирил Хлебаров, Иван Тодоров и други. Тяхна жертва става ген. Христо Луков, убит на 13 февруари 1943 г. пред очите на невръстната си дъщеря от Буруджиев и Якова. На 15 април същата година терористите Никола Драганов и Йордан Петров застрелват пред входа на адвокатската му кантора народния представител, публициста, социалдемократа Сотир Янев. Бруталната психопатка Митка Гръбчева и Величко Николов ликвидират на 3 май 1943 г. бившия началник на полицията полк. Атанас Пантев, който по това време е адвокат. Терористите правят неуспешен опит да убият журналиста Данаил Крапчев, когото раняват тежко и го секат, както русофилите са секли Стефан Стамболов. В списъка им за ликвидиране са също журналистът и дипломат Йордан Мечкаров; литературният критик Йордан Бадев; народният представител, белетристът, директорът на в. „Слово” Тодор Кожухаров; проф. Георги Генов; адвокатът социалдемократ д-р Петър Джидров. Това не е нещо ново за обсебените от бесовете комунисти. БКП поставя основите на нелегалната си военна организация още с началото на болшевизацията си (май 1919 г.). Терорът, убийствата на набелязани „врагове” се превръщат в практика, достигнала своя апогей непосредствено след  9 септември 1944 година. Мартирологът на мъчениците, чиито кости белеят край всяко селце, в недрата на всяка българска планина, в урви и край ручеи, е много дълъг. Само върху съвестта на Митка Гръбчева след 9 септември 1944 г. лежат не по-малко от 50-60 убийства на напълно невинни хора! От осъдените 2730 души на смърт от антиконституционния, по същество перверзен акт на цинична саморазправа с политически противници „народен съд”, предварително са убити 200 души!!! Обобщените данни могат да бъдат намерени в появили се след 1990 г. изследвания. Числата са стряскащи.
 По престъпления против човечността сме, благодарение на Каиновите братя комунистите, на едно от първите места в цивилизования свят. За кратко време след окупацията на България комунистите я превръщат в огромен концлагер. В началото на промените, след 10-и ноември 1989 г. се появи една стряскаща карта, върху която бяха означени десетките концентрационни лагери, създадени от „новите хора”, за да превърнат цялото население в правоверни марксисти, изповядащи веруюто на Христо Радевски, добило плът и кръв в стихотворението му „Към Партията”: „Ти права си, когато съгрешиш дори!” Малките черни черепи върху червената карта извадиха от релси сините перестройчици и те набързо се разграничиха и саморазкритикуваха. Може би голямата част от тях, довчерашни комунисти и деца на АПБФК, искаха да забравят за хилядите „недоубити врагове”, намерили жалостния си край, пребивани от садисти за развлечение – разни газдовци и ръжгевци. Като популярния разказвач на вицове Сашо Сладура. Като Божия човек брат Йордан (Йордан Стойчев Дрянков, ясновидец и пророк, откривател на свещени места и лековита вода), когото убийците в Ловешкия лагер заринали до шията в яма и го умъртвили! 
И до днес отеква мракобесната заповед на съветския изрод, алкохолик и по недоразумение смятан за българин Георги Михайлович Димитров: „Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля”! Така нарежда „вождът” да се постъпва както с политиците, държавниците и интелектуалците, така и с невръстните деца и със съпругите на арестуваните, когато започват процесите. В суровата зима, в дълбокия сняг и непроходимите пътища на Лудогорието в навечерието на Рождество Христово... 
На сметката на Сталиновите слуги са вписани и хиляди македонски българи, потърсили убежище в България и хладнокръвно, садистично предадени в ръцете на Тито и сръбската УДБА. Предадени на кремълския им господар са и други хиляди етнически българи, преселили се у нас от Бесарабия и Южна Украйна по време на войната и станали български граждани. Те са откарани в лагерите на смъртта. В СССР със съгласието на посочения лично от Сталин за министър-председател  Кимон Георгиев са отведени и стотици етнически германки, омъжени за българи, някои от които са оставили тук бебета по на няколко месеца. Червените главорези, за лице на чийто морален образ може да служи садистът Лев Главинчев, вземат за свое вдъхновение в практикуването на злото призива на Лениновите болшевици: „Химн на работническата класа ще бъде песента на омразата и отмъщението”.
Желязната метла, въртяна от крещящите „Терорът долу! Съюз със СеСеСеРе!” и отнесла хиляди българи в Елисейските полета, а духовно смазала милиони, предизвиква смут и стъписване дори у онези, които не са били съгласни с предишния режим и са го критикували от позициите на един „извисен европеизъм”. Старият дипломат Димитър Йоцов, чиито дневникови записки, водени в продължение на десетилетия се намират в ЦДА, оставя за поколенията следните няколко реда, отбелязани с дата 7 април 1954 г.: „Свободата и разумът в България, въпреки кипящия казан на партизанските страсти, живееха дружно. Те преодоляваха агресията на вулгарните страсти, вероломните капани, които ни се подлагаха от външни „приятели” и „доброжелатели” и мъжествено носеха заедно светлината и напредъка в нашата малка и неспокойна България... Те живяха, като в един щастлив брак заедно, заедно те загинаха на 9 септември 1944 година”. Две години по-късно, на 15 ноември 1956 г., записва: „Сталинският терор надвисна отново над България. Казаха ми, че милицията дори прибегнала до оръжие против граждани, които коментират в неблагоприятен за Русия дух събитията в Унгария и Египет. Съветският съюз обработва Сирия, от която смята да създаде въздушна база. Съветската преса подготвя съветските народи за война”.8. Много събития от годините на старост, самота и изчезване на нормалния обществен живот го карат да изрича по адрес на новите всесилни властници думи като следните: „Има много влечуги, още повече побеснели кучета между комунистическата бюрокрация...” 
Едва ли ще се освободим от ужаса на преживяното като се опитваме да забравим кошмарите му. Различни политически изкопаеми току призовават да затворим страницата на миналото. Да я затворим, крещят и потомците на някогашните убийци. А като я затворим, без да я прочетем, следите от насилието и братоубийството ще изчезнат ли? Душите на палачите – физически и интелектуални, ще се очистят ли, ще се успокоят ли?

 Истината не може да бъде погребана като се „затварят страниците” на миналото

 За да бъдат реално затворени тези страници, трябва първо да бъдат прочетени без пропуски, без недомлъвки, без свободни партийни съчинения. Да бъдат осмислени причините за продължаващата един век трагедия на българската държава и на българите, жертви на руския болшевизъм и комунистическата идеология. Да бъдат посочени виновните. Да бъдат поне морално осъдени, а не героизирани. Не можем без покаянието на виновните да затворим страниците на миналото, които лепнат от кръв. Стара истина е, че ако не познаваме и не помним уроците на историята, сме обречени да повтаряме грешките на миналото. Именно паметта за ужасяващото комунистическо минало и натрупаното горчиво познание могат да ни отворят очите за нашето място в света и да ни посочат пътищата, водещи към едно по-добро, по-градивно бъдеще. 
Бележки:
1.Част от спомените на Всевлад Севов, публикувани във в. „Демокрация”, бр. 26 от 31 януари 1995, с. 5. „Стана ми страшно и се сгуших в един храст край реката”.
2. Вж. http://e-vestnik.bg/7218/
3. ДА-Варна, ф. 635, оп. 2, а.е. 27.
4. ДА-Варна, ф. 635, оп. 2, а.е. 26.
5. Dryanovo_Tribunal_II.ppt
6. Семерджиев, Петър. Спомени. Сиела, София, 2010.
7. Цитирано по: Българските царе в Народното събрание. Тронни слова. С., 1996, с. 235.
8. ЦДА, ф. 139, оп.1, а.е. 5.

Последвайте Faktor.bg в