Грешката бе: “Приватизация, приватизация, приватизация!” вместо много по-важното: “Правова държава, правова държава, правова държава!”

Марио Игнатов

Поглеждайки към президентската надпревара в България, бях озадачен от двоичния код ляво-дясно, отвъд който не успях да прозра някакви значителни разлики между претендентите за поста. Предполагам, че и изтощеният български електорат е изправен пред същата загадка. Какво се крие зад дихотомията ляво-дясно в конкретния случай?

В по-улегналите демокрации политическият живот е разделен между два основни лагера, за които напоследък отново бихме могли да използваме термините “ляво” и “дясно”. Ограниченото място тук, както и нивото на информираност на читателите, налага да спестим теоретичните препратки към тези понятия.

В България, наследницата на БКП бързо окупира лявото крило на политическия терен. Единственото обещание за истинска левица – оглавяващият старата Социалдемократическа партия д-р Петър Дертлиев, който беше може би най-ярката личност на прехода – беше пожертвано в едно долнокачествено представление в Народното събрание при избора на първия демократичен президент. Това се случи заради страха на БСП от отлив на членска маса към социалдемократите. Така станахме свидетели на една двойна перверзия: ретроградната като минало, светоглед и организационна култура БСП неусетно се сроди с европейските социалисти и социалдемократи на Франсоа Митеран и Вили Бранд, като в същото време налагането на общоприетия тогава икономически и политически модел – пазарно стопанство и многопартийна демокрация – се падна на същия елит, който в продължение на 45 години се беше опитвал и провалил в прилагането на практика на леви идеи. Както твърди покаялият се подранил вестител на края на историята Франсис Фукуяма, повелята на деня пред младите източноевропейски демокрации тогава била “Приватизация, приватизация, приватизация!” вместо много по-логичното от сегашна гледна точка “Правова държава, правова държава, правова държава!” По този начин става една подмяна на имена и размиване на понятия, при които да се разделят партии и избиратели на леви и десни в българските условия изглежда абсурдно и, както много други неща от времето на

“Криворазбраната цивилизация” 

на Добри Войников до наши дни, дори малко комично. Странното е, че маршировката под команда “Леви, десни!” продължава вече над четвърт век и се поддържа с почти същия плам в медийния наратив и дискурса на политиците. Интересно и също съвсем в духа на българския деветнадесети век е, че старото разделение по отношение на Русия намира нов израз сега в противопоставянето между леви и десни. Затова да се наричаш десен днес в България е синоним на начетеност, отвореност към света (разбирай Запада) и градски произход и манталитет. В този смисъл, стремежът на един от канидатите да бъде представител на автентичната десница явно цели да мобилизира твърдото избирателно ядро, което при една ниска активност би осигурило в най-благоприятния сценарий четвъртото място.

Да допуснем, че всички кандидат-президенти влизат в състезанието, за да спечелят, а дясното е престижно, прозападно, образовано, градско. Дори красиво и умно, ако прибегнем до протестърския лексикон. Проблемът е, че то би намерило подкрепа само сред доста тесен кръг избиратели, което автоматически обрича кандидата на т. нар. автентично дясно на отпадане в първия тур. Защото дясното у нас се свързва с партии, личности и политики, загубили доста от примамливия блясък на Запада и корекомското благоухание на капитализма. Защото е трудно да се отговори еднозначно на въпросите - дясно ли беше правителството на Виденов, което внесе официалната кандидатура на България за членство в ЕС; десен ли беше президентът Първанов, по време на чийто мандат България се присъедини към НАТО; и десен ли беше Станишев, при чието управление страната влезе в Европейския съюз. Ляв или десен е Бойко Борисов? В глобален план, след края на Студената война,

дясното изглеждаше безалтернативно

Неолибералният икономически порядък, олицетворяван от МВФ и Световната банка и налаган на страните в преход под формата на т.нар. Вашингтонски консенсус, нямаше конкуренция. Дясната хунта на ген. Пиночет в Чили, ръководена от предписанията на десния икономист Милтън Фридмън, имаше симпатиите и на българската новородена десница. Другият доловим лайтмотив в кампанията на единия от кандидатите на българската десница, справедливостта, подозрително напомня първата реч на консервативния британски премиер Тереза Мей, в която се говореше не за дясното, а за „страна, която работи за всички“. Как обаче се съчетават справедливостта и десницата, остава мистерия, както и превратното тълкуване на думата “меритокрация”.

Дори победата през 1992 г. на Бил Клинтън в САЩ, както и управлението на лейбъристите на Тони Блеър и Гордън Браун между 1997 и 2010 г. във Великобритания не предложиха нищо по-различно от установената след края на 80-те години световна икономическа ортодоксалност. Когато Джордж Буш-младши водеше дебати през 2000-та година с вицепрезидента и кандидат за наследник на Клинтън Ал Гор, американските избиратели изпитваха сериозни затруднения да различат ляво от дясно: вододелът между тях беше станал строго културен.

Този безоблачен неолиберален полярен ден приключи с Голямата рецесия през 2008 г. Нейните последици се усещат все още цели осем години по-късно. Брекзит и реалната вероятност следващият президент на САЩ да се казва Доналд Тръмп също са нейни 

вторични трусове

Може да се каже, че светът все още не е излязъл от полярната нощ на неолиберализма и дори осемте години на Барак Обама не доведоха до развиделяване. Вероятно най-оптимистичното политическо събитие в пост-рецесионния Запад е избирането на Джереми Корбин за лидер на Лейбъристката партия и донякъде кампанията на Бърни Сандърс за номинацията на Демократическата партия на тазгодишните президентски избори в САЩ. Тези две личности застрашиха установеното след падането на Берлинската стена статукво и най-сигурното доказателство за това е реакцията на т.нар. естаблишмент или властовия елит, вземайки назаем термина, използван от Чарлз Райт Милз, плюс медиите. Излязоха наяве много нередности в процеса на първичните избори на Демократическата партия, които стесниха до непроходимост пътя на Сандърс към победата. Тези дни кинорежисьорът Кен Лоуч, чийто социално ангажиран филм “Аз, Даниел Блейк” спечели тазгодишната Златна палма на филмовия фестивал в Кан, обвини не без основание британските медии и особено обществената Би Би Си в тенденциозност по отношение отразяването на дейността на Джереми Корбин.

В заключение, подмятането на понятия като “ляво” и “дясно” при тези обстоятелства ми прилича на хвърлената от самолет празна бутилка от кока-кола върху бушмените в старата комедия “Боговете сигурно са полудели” – един артефакт от друг свят, на който могат да се приписват какви ли не значения и употреби, но който в крайна сметка причинява само злини, и следва да бъде унищожен.