Николай Кънчев

Хевсурите по планини кавказки, по покривите на света живеят, където слънцето изгрява рано, а пък човек залязва късно.

От този връх едва личи морето с размерите на синя капка от водопад, която трябва да бъде там по висша воля. Животът ни не е кошмарен и няма нужда от съновник.

Безпомощна е моята десница, която непрекъснато записва... Това, което става, не остава. Човекът има своите сезони - единствено снегът е вечен.

Вселената е твърде по-голяма, за да узная малкото й име. Тунгузският метеорит избягна мойто вътрешно пространство.

Детето вярва, че лети в небето чрез хвърчило. То няма предни зъби, за да има задни мисли.

Аз не заварих в къщи свойто внуче и казаха ми да не плача... Да, зная как стоят нещата. Едно от тях обаче липсва.

Не се отчайва никога джигитът. Бъди уверен, че те има. Щом с пъпната си връв не се обесва новороденото - и ти не трябва.

Дали открадването на жените не се дължи на ненаситни сили, които някога ще се опитат да ни откраднат планините?

Погълнати сме от гората навътре чак до вълчи кътник. Историята може да си прави каквото иска - ние сме хевсури!

Изправен сред суровия ни климат, аз виждам с безпогрешен поглед престъпилите в греховете - но бог ми е свидетел, че не съдя.

На младини отчаяно се лутах, за да открия кой къде отива... Отшелникът, далеч от всички хора, се приближи най-много до човека.

Аз нямах брат, за да загине. В мъст затова не съм убивал и въпреки това ще кажа: честта е повече от всичко.

Това, което е, е най-върховно. И никаква молитва не постига високо извисилото се цвете, с което е разцъфнала скалата.

О, детството! Бях толкоз палав, че чак сега разбирам всичко: аз вдигнах този прах, посипан навред по всички пеперуди...

По път видях такава руса жена - с неземната си хубост бе тръгнала от светлото отвъдно към тъмното, където аз отивам.

Животът ни е непредвиден. В чакалнята на гарата подсвирнах и цялото ми същество веднага наистина без релси се задвижи.

Понякога антената прилича на свит чадър, оставен тука, и сигурно на оня свят вали тогава.

Така не смогнах да узная в каква афера е замесено тестото, че има не един осъден на гладна смърт върху земята?

Знамението не помага животът да се преобърне: веднъж видях, че падна нещо - оказа се обаче гръб на котка!

Една възвишена възможност: на удари не отговарям. Така съм сдържан аз, че имам под кожата открити рани.

Аз знам, че спомените земни са тленните останки на живота. Толкоз ли ме има, че не мога да си представя как ме няма?

Смъртта не идва от кинжала, а както мисълта ни каже. Угасна ли, ще бъда просто изпуснал с поглед метеора.

Аз съм свободен в тишината. Съвсем спокойно преди време свалих веригите, които дрънкаха с устата мои.

На сто години чак разбрах луната - че тя е за душата отвор. Изпил съм си рога до дъно и гледам горе светлата му сянка!