Веселин Ханчев

(От цикъла Жив съм)

ТИШИНА

Сърцето ми поиска тишина.

Превърнах в морско дъно

тази стая,

в гора от неми сенки

я превърнах,

за да трепти

сърцето ми сред нея

като едно-единствено листо.

Езиците изтръгнах

на вратите,

на стъпките,

на бягащия вятър,

на капките,

на пода,

на звънците,

осъдих на мълчание устата,

на улиците думата отнех,

за да настъпи пълна тишина.

Но няма тишина.

О, няма, няма.

Аз целият

разсечен съм от релси,

пронизан съм

от думи,

от куршуми,

от плугове

и крачки разоран,

в мен удрят чукове

и шепнат устни,

и кораби реват,

и викат птици,

и пълнят ме

стенания и песни,

по-силни в тази смешна тишина.

О, няма,

няма вече тишина.

Когато сокът

вече стане вино,

той блъска своя съд,

за да излезе,

да бъде пак движение и звук,

и облакът,

когато иде мълком,

набъбва цяло

бялото му виме

от мълнии,

от плясък и криле.

Не, няма тишина.

Къде да бягам

от този шум

и тези гласове?

Сърце,

от теб излизат те,

събрани

във твоята червена раковина,

и аз ги нося в себе си,

и чувам

как те се раждат в мен

и ме разкъсват,

как ме убиват

и ме възкресяват,

как ми отнемат

всяка педя място,

за да ми върнат

втори път света.

***

ОСЪЖДАМ ВИ НА СМЪРТ…

За да живея,

трябва непрестанно

по нещо да умира в мен самия.

Осъждам ви на смърт

чрез неприязън

приятелства,

в бедата уязвими,

познанства,

край душата ми събрани,

неканени на нейната трапеза.

Осъждам ви на смърт

чрез равнодушие,

измамни

и примамливи желания,

създадени от мен

големи робства

пред малки хора

и пред малки цели.

Осъждам ви на смърт

чрез недоверие,

лъжи,

в които вярвам доверчиво,

слънца от станиол,

които вземам

за истински слънца на хоризонта.

Осъждам ви на смърт,

за да живея.