Иван Сотиров

Редовно препрочитам „Дванадесетте стола“ и „Златният телец“ на Иля Илф и Евгений Петров, тъй като персонажите от тези гениални произведения поразително напомнят на героите на българския преход. Вчера чета брилянтното описание на един от героите на Иля Илф и Евгений Петров от „Дванадесетте стола“ : -

„Глава VIII СВЕНЛИВИЯТ КРАДЛЬО

Домакинът на дом №2 на Старгородското обществено подпомагане бе стеснителен изпечен крадец. Цялото му същество протестираше против кражбите, но той не можеше да не краде. Крадеше и се срамуваше. Крадеше постоянно, постоянно се срамуваше и поради това неговите гладко избръснати бузички винаги пламенееха от руменината на смущението, срама, стеснителността и неловкостта. Домакинът се казваше Александър Яковлевич, а жена му Александра Яковлевна. Той я наричаше Сашхен, а тя него Алхен. Светът не е виждал още такъв свенлив крадльо като Александър Яковлевич.

Той не само завеждаше домакинството, но изобщо управляваше дома. Предишния домакин уволниха за грубо отнасяне с питомките и го назначиха за капелмайстор на симфоничния оркестър. Алхен по нищо не приличаше на своя невъзпитан началник. За да уплътнява работния си ден, той пое върху себе си ръководенето на дома и се отнасяше особено вежливо с пенсионерките, провеждайки важни реформи и нововъведения.“

Е сега няма ли един партиен лидер, на който цялото същество протестира против лъжите, но той не може да не лъже.

Лъже и се извинява

Лъже постоянно и постоянно се извинява и поради това неговите гладко избръснати бузички винаги пламенееят от руменината на смущението, срама, стеснителността и неловкостта. Не е ли ТОЙ вежлив реформатор и не наследи ли един, КОЙто се отнасяше грубо с питомците. Май единствената разлика е, че тогава симфоничните оркестри са били по-модерни от лабораториите.