Алфред Фосколо

Приветствам българското председателство на Съвета на ЕС, макар да изпитвам смесени чувства. Да не се лъжем! Колкото и кусури да има държавата ни, та дори и брюкселските институции, ако България не беше днес член на ЕС, неминуемо щяхме да сме на дереджето на Беларус или на някоя от другите бивши съветски републики. 
Ще ми се да припомня, че още при финикийците думата „Европа“ е означавала Запад и от много време се отъждествява с понятията свобода, равноправие, законност, шанс, напредък, солидарност. С други думи, Европа означава 

цивилизованост и просвета

 Ето защо българското европредседателство по някакъв начин ме радва, защото знаково утвърждава европейската ни принадлежност, като ни насърчава да споделяме ценностите на голямото европейско семейство. 

Подобно развитие обаче явно не съвпада с интересите на хора, закърмените при комунизма с вярност към партията, свикнали да просперират само и единствено благодарение на корист, измама, съчетани с посредственост, насилие и цинизъм. Затова не мога да не изпитвам и тревога пред андрешковското поведение към европейското бъдеще на България на някои наши политици и нехайството им по отношение на засилващите се напоследък набези срещу европейския избор на България. Те може би са забравили, че мечтата на българите за Европа откриваме още преди два века, когато четем в диалога „Просвещенний европеец“ на Неофит Бозвели, който пише как бленува да види 

„Мати Болгария да посреща синовете си, образовани в Европа…“

 Знаем също, че нашите възрожденци и революционери са насочвали погледа си на Запад, а строителите на съвременна България, веднъж отърсили се от азиатската хватка на Османската империя, решително изграждат държавата ни по образ и подобие на най-модерните за времето си западни страни, независимо от превратностите на времето.
Господствалият почти половин век комунизъм също не успява да прекърши поривът на просветените българи към Европа. Например във внушителния си труд „Идеята за Европа през вековете“,  издаден през 1971 г. в емиграция, проф. Стефан Попов заявява: „Ако в България все още може да се срещне нещо от старата обич към Европа, все още се признава и застъпва мълчаливо духовното родство с нея, толкова по-високо Европа трябва да зачита тази духовна мъжественост“. 
Впрочем познавам хора, вживели се в тази мечта и изстрадали мъжествено немълчаливата си заявка за европейска идентичност. В Париж през шейсетте години на миналия век бях още студент, когато вниманието ми бе привлечено от европейската насоченост на емигрантското издание „Млада България“. Бях силно впечатлен, след като в него прочетох в статия, озаглавена „Първите граждани на Европа“, следното: 
„… Ние, бежанците от Източна Европа, не сме тук в Западна Европа гости, а в дома си, защото сме европейци и нашето отечество е Европа. Затова изискваме всеки бежанец от Изток незабавно да получи политически права и европейско гражданство… Заедно със съотечествениците ни от Запада ние ще освободим поробения от съветския колониализъм Изток. Сред изтръгналите се от оковите му младежи се намира най-будният и активен кадър на бъдеща обединена Европа… Идеята за единна Европа е млада и ние, младите, ще я осъществим, ще се завърнем във Варшава, Прага, Будапеща, Букурещ и София чрез дипломация или оръжие, но ще се завърнем. Ние, първите граждани на Европа, сме готови да бъдем и първите й воини.“ (Лозан Коцев)
Като потомствен европеец с шарени корени в мен тези макар и високопарни слова прозвучаха надеждно, тъй че в следващ брой написах следните редове, които подписах под името Любомир Стефанов:
„ За нас, българската младеж, свободна България е осъществима само в рамките на обединена Европа. До преди известно време идеята за обединена Европа можеше да изглежда утопична, но сега тя 

добива кръв и плът

 Навред по нашия континент тя печели привърженици. Днес, когато човек може да обиколи земното кълбо за няколко часа, когато той пресича океаните като локвички, когато американецът, руснакът или китаецът могат да пътуват десет дни с влак, без да срещнат граница, то европеецът не може да измине и петстотин километра, без да се намери в чужбина, т.е. под чужди закони и власт без никакви политически права. 
В Европа нито географията, нито етносите, а още по-малко икономиката, могат да оправдаят това отживяло и анахронично разцепление. Въпреки реакционните усилия на шовинисти и комунисти, обединението на Европа е на дневен ред. Въпросът днес не е дали, а кога ще стане обединението. За нас съдбата на България е тясно свързана с тази на Европа. Всяка стъпка към обединението на Европа ускорява освобождението на България. Всички действия срещу съветския империализъм, окупирал Източна Европа от двадесет и три години, доближава момента на обединението…“
А оказа се, че в София тези възгледи съвпадаха с настроенията на моите приятели Антон Машев, Петър Бояджиев и Александър Иванов. Приех да им съдействам за съставянето и разпространяването на позив, който от името на обявения тогава Съюз за Независимост и Възход – Левски (СНВ-Левски) ратуваше за: 
- Демократично парламентарно управление в България
- Зачитане на личността и равенство пред закона
- Свобода на словото, печата и съвестта
- Правото на частна инициатива и собственост
- Незабавно отваряне на границите 
- Пълна независимост спрямо Москва и Варшавския пакт
- Морално признание и материално обезщетение за жертвите на сталинския терор
- Федерация на европейските народи – единствен път към духовен и материален подем
И за капак, призивът завършваше с громкия възглас „Да живее дружбата и братския съюз на народите от Европа!“
Днес подобни писания звучат сигурно банално, но не и по онова време, и изглежда, че позоваването на европейските ценности достатъчно е разгневило органите на Държавна сигурност, за да изпуснат нерви и да реагират с обширна статия в комсомолския орган „Народна младеж“. Заклеймявайки нестихващите усилия на империализма да победи, сътрудникът на българските служби Николай Методиев дословно изригва, пишейки следното: 
„Макар и камуфлирано, задграничните централи се опитват да лансират идеята за обединена Европа под капиталистически скиптър – стар лозунг на Чърчил под осъвременена форма… Посредством порочния кръг на идеологическата диверсия и шпионаж те виждат на сън обединена Европа под свое ръководство…. Поемайки щафетата от кървавите ръце на Хитлер, ландскнехтите на империализма украсяват само с празна идеология ламтежите си за господство, но народите и младежта от социалистическите страни никога няма да тръгнат след тях.“
Днес обаче сме свидетели на това как историята опроверга уверената му прогноза, въпреки че две години по-късно някои от набедените ландскнехти на империализма бяхме арестувани след предателство точно в момента, когато танковете смазваха Пражката пролет. След показен процес съдът щедро ни присъди общо 100 години затвор, от които повече от 22 години бяха действително излежани. Но нейсе!
Не отричам, че тогава ние не бяхме никакви герои, а просто възмутени момчета с нормални въжделения при ненормална комунистическа действителност, заради което ни се падна да споделим с не малко други като нас бистрата чорба на затвора. Но не са ли поначало наивни понятията свобода, правда, демокрация? Обаче именно те крепят духа и надеждата, защото не призори, а в най-тъмните часове на нощта се нуждаем от светлина. Впрочем приписват на Наполеон сентенцията: „И без надежда предприемай, и без успех постоянствай!“ Въпрос на личен избор и воля. 
Не търся сравнения, но все пак нека за миг си представим как би изглеждала Историята на съвременна България и какво би било днес националното ни самочувствие при отсъствието на наивници като апостола Левски или на безумната саможертва на Ботев, а и на онези, надигнали се безнадеждно със слово и черешови топчета срещу цяла империя? 

Знам, че Историята често се повтаря,

веднъж, казват, като трагедия, а сетне – като фарс, тъй че тоз път ми става смешно и обидно, когато гледам как жалкият призрак на комунизма продължава да броди из нечии глави и как вяло ни водят обратно по отдавна начертания ни път към Европа местните му издънки, яхнали държавата и бъдещето на България.
Но напоследък се усеща нов полъх към Европа и не губя вяра, че Времето си остава наше, или, предвид годините ми, по-скоро ваше, стига да пожелаете да воювате за него. И не забравяйте, че България пое председателството на ЕС!