Faktor.bg публикува отново свой стар, но много актуален и днес текст за подменения преход. Той дава част от отговора, защо след 26 години "демокрация" приличаме на страна, която е преживяла тежка война.

Стойко Стоянов

Едва ли днес някой се сеща за датата 30 август 1992 г., но именно преди 24 г. на този ден в политическата терминология на България се роди фразата „Боянски ливади”.

Тя се наложи като символ на предателство, задкулисни игри, война между първите институции – президентство и правителство. „Боянските ливади” обаче са и доказателство, че колкото и да е орязана от правомощия президентската институция има влияние, което може да се окаже понякога и съдбоносно за страната. Днес от този юбилей едва ли някой има основание да се гордее, но равносметката е задължителна.

На 30 август 1992 г. президентът Желю Желев дава в Бояна пресконференция, в която отправя остра критика към правителството на Филип Димитров. Обвиненията са, че е обявило война на медиите, синдикатите, Българската православна църква, президентската институция и извънпарламентарните политически формации. Много политолози смятат, че тази пресконференция подпалва искрата за свалянето на Стефан Савов от председателския пост на Народното събрание и води да разцепването на парламентарната група на сините. Президентът Желев пък е подозиран, че е предприел коварната стъпка, защото повече не е можел

да управлява СДС задкулисно,

а старите му зависимости са ставали все по-явни.

Независимо от различните политически версии и обяснения, след „Боянските ливади” ситуацията в страната става извънредно нестабилна. Точно в такъв опасен момент премиерът Филип Димитров иска вот на доверие към правителството. При гласуването на 28 октомври 1992 г. ДПС отказва да го подкрепи, предават го и някои от сините и така първото правителството на СДС пада от власт.

Самият Филип Димитров обяснява пред парламента: "Очевидно за всички е, че пътят на реформите, който България пое, е път, който не може да бъде следван без подкрепата на парламента и без възможността да се поеме отговорност. Може би за някого щеше да бъде по-удобно това правителство да се запази в невъзможност да действа."

Така премиерът ясно декларира философията си - доверие и широка подкрепа, за да не бъде изкушено от тъмни политически сделки и неясни зависимости. Днес е трудно и почти невъзможно да се гадае до къде щеше да стигне страната по пътя, избран от Филип Димитров – десни реформи, съчетани с морал в политиката. Но със сигурност се убедихме, какво ни връхлетя – отприщиха се бесовете на мафиотския преход. Стъкмено беше компромисното правителство на проф. Любен Беров и преходът в България затъна в истинско блато, от което и днес не можем да се измъкнем. Не закъсня и резултатът - слаба държава, но

силна бивша Държавна сигурност.

Зад кулисите тя дърпаше необезпокоявано конците на новите играчи. Времето се оказа златно за корупция, незаконно забогатяване, възход на мутрите и групировките, гангстерски войни, срастване на власт и престъпност, чалгаризиране на държавата, упадък на културата.

„Боянските ливади” винаги ще тежат като ръждясала котва на политическия имидж на президента Желев. От години той се опитва да омаловажи случилото се и дава все нетрезви обяснения.

„Искането на вот на доверие от Филип Димитров тогава имаше елемент на политическа безотговорност", твърди първият обитател на „Дондуков” 2. Той убеждава, че е бил бащински настроен към СДС, но те не разбрали критиката му и погледнали надменно на предупрежденията му.

Филип Димитров има ясна позиция за случилото се преди две десеттилетия: „Някои си спомнят речта ми от 18 септември 1992 г. когато заявих, че се създава мафия и поисках мандат за битка с нея. Тогава голяма част от залата се смееше насреща ми и ме обявяваше за луд. Започнах битката и това беше основен мотив за свалянето на правителството ми. Но е вярно, че от тогава до сега не се направи много. Затова и се надявам настоящето правителство на ГЕРБ да успее.

За съжаление комунистическият манталитет кара повечето българи да мислят, че властта е кокал, който веднъж грабнат, може да се стиска без край и да не се „дава”. Дразня се от това, че за 20 г. повечето ми сънародници не проумяха, че вотът на доверие е форма на борба в парламентарни условия. Ако тогава бяхме излезли на избори – които щяхме да спечелим – щяха да са проумели кога и защо се иска вот на доверие. За жалост, загубил битката съм принуден да слушам двадесет години една и съща простотия. Накратко, борих се за изплъзващата се от ръцете ми власт с единственото средство, което имах след предателствата в СДС и загубата на мнозинството. Никой не ме е подвеждал”.

Политическият затворник и емигрант Петър Бояджиев, който е свидетел на тези събития в България, твърди, че свалянето на Филип Димитров е било чист заговор, в който комунистическите служби са имали определена роля.

„Моторът, който свали правителството на Филип Димитров от власт, се нарича Желю Желев. Всички други играха второстепенна роля. Желев е изключително подъл и непочтен. Много преди премиерът да поиска вот на доверие

в президентството вече действаше оперативен щаб за свалянето на Филип

Тримата основни участници в него бяха – Бригадир Аспарухов, шеф на НРС, генерал Стоян Андреев, представляващ дълго време преди това ДС в ръководството на БАН, а в онзи момент официално съветник на Желев и реално контролиращ го, и Алексей Алексеев, гарантиращ интересите на Доган на „Дондуков”2. Действията и на тримата в онзи период, в условията на правова държава бяха престъпни и подсъдни. Димитър Луджев и неформалната група депутати, която той организира, също им помагаха. В онзи момент Луджев вече се беше сближил със „Мултигруп”, а преди това топлата връзка с Илия Павлов и президентската институция протичаше чрез Ивайло Трифонов.

Щабът на тези хора планира и осъществи тъй нареченото активно мероприятие, за което бяха обучавани преди това в Москва. Реализираха тази си дейност чрез агентурния апарат, с който разполагаха в страната”, казва днес Петър Бояджиев.

Шефът на пресцентъра на правителството на Жан Виденов Красимир Райдовски, който е и отличен познавач на тайните от миналото, е убеден, че Желю Желев има основен принос за старта в съсипването на СДС.

„В България няма човек, който да не е наясно, че този срив беше програмиран още с избора на Желев от Луканов за президент. Президентът Желев, напълно в марксистки дух постави начело на разузнавателна служба като реформатор бившия партиен секретар на 102 ППО на БКП в ПГУ, сега НРС генерал Бриго Аспарухов. Той, като истински разузнавач №1, даде всичко от себе си и услужи на Желев да свалят собственото му правителство. Достатъчно е да припомним измислената оръжейна сделка в Македония, която се оказа предмостие за „ливадите”. Професионалистът Аспарухов умело използва тогава медиите и огласи „достоверна и секретна” информация, като пренебрегна премиера и президента”, подрежда политическия пъзел Райдовски.

Познавачът на митовете в историята проф. Пламен Цветков нарича „Боянските ливади” „очаквано събитие за неуспялата българска нежна революция”.

„Събитията от това време са продукт първо на факта, че самият Желев беше марксист, а българското общество не можа да роди някой по изявен антикомунист като лидер на опозицията. На втори план, СДС беше бъкано от агенти на Държавна сигурност и те до голяма степен дърпаха конците. „Боянските ливади” са в някаква степен и следствие, че се признаха изборите от юни 1990 г., а бяха драстично манипулирани от комунистите. Но ръководството на СДС се съгласи тогава на този фатален компромис. Голямата истина обаче е, че и без „Боянските ливади” Филип Димитров нямаше да издържи дълго с това мнозинство от сини депутати доносници и ченгета.

Ливадите остават един

символ на доста яловия преход

в България от комунизъм към демокрация. Но все пак всичко това се компенсира в известна степен със събитията от зимата на 1997 г., благодарение на които сега България е член и на НАТО и на ЕС”, твърди историкът.

Журналистката Люба Манолова, която е посветила обстойна студия на събитията и играчите преди 20 години констатира: „Ето защо във въздуха останаха да висят без отговор въпросите:

Кой остава президент, след като е шантажирал публично депутат с досие за съпричастност към специалните служби?

Кой остава президент, след като зад гърба му негов съветник от кабинета се договаря в чужди държави по неясни сделки?

Кой остава президент, след като втори негов съветник го напуска не по болест?

Кой остава президент, след като се е вкопчил в Националната разузнавателна служба и не е допринесъл и буква за изготвяне на концепция за националната сигурност? А е главнокомандващ.

Кой остава президент, след като е дал мило и драго да свали действащо правителство от политическата сила, която го е издигнала за кандидат за държавен глава и е гарантирала избора му чрез гласовете на поддръжниците си. И най вече:

Кой продължава да бъде президент, след като се е отказал от бюлетината, с която е избран? Има ли някъде в цивилизования свят подобно политическо поведение?

Удивително е, че след всички действия на Желю Желев против политическата сила, която го направи президент, /като независим кандидат той едва ли щеше да бъде избран/, той сам се определи като почтен и честен, повтаряше, че е политик с най-висок политически рейтинг в страната”.

24 години, след онези драматични събития

маските са свалени,

а България никога повече няма да бъде същата. Прилича на страна, която е преживяла тежка война.