Червеният депутат Александър Симов скърби за руските терористи и садисти Захарченко и Моторола

Депутатът от БСП Александър Симов, изявен последовател на делото на Сталин и Путин, „пророни” думи като сълзи на страницата си във фейсбук, за убития преди дни терорист Александър Захарченко. Сепаратисткият лидер на самопровъзгласилата и непризната Донецка Народна Република в Източна Украйна бе взривен на 31 август.

На съвестта на Захарченко лежат хиляди невинно убити украински граждани, както и дестабилизирането на цели район в интерес на Кремъл. Червеният Симов описва Захарченко като невинен идеалист, но независими разследвания сочат, че терористичната война в Донецка област е и много изгоден бизнес за Захарченко и компания. По сметките му са засечени милиони, които постъпват от Москва (виж ТУК, б.р.). Тоест, зад патриотичните напъни на Захарченко прозират финансови и икономически интереси. За лидерите на тази непризната република войната просто е доходоносен бизнес, но чисти и невинни души като Сашко Симов трудно долавят тези черни нюанси. Социалистът, който ругае и заклеймява всеки, който е несъгласен с него и идолите му, се възхищава и от друг  убит проруски садист -  Арсений Павлов – Моторола (виж ТУК, б.р.). За българския депутат тези „герои” са „победители”, защото посяха много смърт, кръв и разруха и съсипаха хиляди семейства, заради мръсните игри на Путин и Кремъл.
Но ето какво  изстрада червения депутат за терористите:

„В края на септември 2014 година имах честта да се видя очи в очи и да разменя няколко думи с моя адаш Александър Захарченко. Бях в една група от международни наблюдатели, която отиде в Донбас след първото примирие, за да се запознае на място с ужасите и масовите гробове, които оставяше след себе си печално известният батальон "Айдар" (какво видях там съм документирал в моя репортаж " Как живеят в Донецката народна република"). В началото се разминахме с него, защото той беше отишъл да преговаря за размяна на пленници, но малко преди отпътуването си го видях, макар и за кратко. Внушителен и енергичен човек. Той беше от хората, които моментално свалят дистанцията с всеки събеседник. На втората минута от разговора вече се чувствах така все едно се познаваме от години. Това не беше качество на политика, а на човека в него. С удивление научих, че с него сме почти набори - той беше роден през 1976 година, тоест част от онова поколение, което не беше влязло реално в живота, когато СССР се сгромоляса. За краткия ни разговор установих, че той е спонтанен левичар, който не влиза лесно в рамки. Някъде край нас беше и друга легенда на Донбас - Моторола, днес също покойник. Захарченко и Моторола станаха възможни заради Майдана, те се събудиха за политиката в онези кризисни дни и показаха качества, които завинаги обезсмъртиха техните имена. Точно заради това ми беше трудно да повярвам, че със Захарченко сме от едно поколение - той вече беше видял повече смърт отколкото е нормално за един човешки живот. Но той и Моторола в крайна сметка бяха победители, осъществиха мисията на своето съществуване и ще ги запомнят. Захарченко, убеден съм в това, знаеше, че едва ли ще умре от естествена смърт, беше наясно, че съдбата на Украйна е заложник на тектонични геополитически интереси, но той се беше пожертвал в името на своите идеали с бунтовна непримиримост, а такива хора са солта на живота. Те могат да бъдат убити, но не и победени. Толкова е простичко.”