Ивайло Дичев, Дойче веле

Поне веднъж годишно окайваме някое демографско изследване. Там са всичките ни драми: неувереността в бъдещето на нацията, тъгата по заминалите млади хора, комплексът, че вече сме стари и няма за кога да правим деца.

Според последните данни на БАН, през миналата година сме намалели с 51 хиляди човека (един Видин). Застаряване, най-висока смъртност в ЕС, ниска раждаемост, емиграция. С тези темпове през 2019 ще сме паднали под 7 милиона, а окончателното изчезване ще се състои след 140 години.

В същия момент Дойче Веле представи едно германско демографско изследване. Германия е страна с раждаемост, която е по-ниска дори и от българската. Но научихме едно удивително число: в тази страна днес живеят над 10 милиона чужди граждани. Един на всеки осем! Отделно са по-старите имигранти, които вече имат германски паспорт. Половината от чужденците са от Европейския съюз, като българите са около 310 хиляди (една Варна). Останалите са от трети страни. Именно този трудов ресурс задвижва супер успешната германска икономика, която търси да наеме още милион и нещо работници. Германия расте, става все по-силна, а България гордо изчезва. Интересен контраст, нали?

На какво залагат в развития свят

Германският пример ни дава представа какво се прави в развития свят - привличат се и се интегрират мигранти. В страни като Канада и САЩ това става планомерно, дори с квоти. Спецификата на Федералната република се състои в това, че тя рязко се отваря за масирана имиграция, като това дори поражда политически трусове. Но друг механизъм капитализмът не е измислил - чакаме роботите да заменят хората, само дето не е сигурно дали няма да заменят и нас самите.

Мигрантите са нужни не само за да запълнят вакантните места и да вършат работа, която местните не желаят. Повечето от тях са млади и раждат деца; тръгват от нулата и съответно купуват къщи, коли, обзавеждане, с което задвижват потреблението. И още: мигрантите идват със своите култури, обогатяват приемащата страна и са жива връзка с местата, от които пристигат. А заедно с работниците идват и инвеститори: ако една култура се е научила да взаимодейства със сирийския бежанец, тя по-лесно ще се разбере със саудитския принц. Да, и в западните общества има съпротива срещу новодошлите. И там има хора, които предпочитат да са само сред свои. Само дето така си оставаш слаб, малък, неразвит.

В днешна България тази посока за търсене на решение изглежда невъзможна. Расизмът се превърна в медийна норма, а демографите, които обсъждат проблема, дори не смеят да споменат варианта миграция, за да не ядосат някого. А когато работодателите отворят дума за внос на работна ръка, левите веднага скачат, защото виждат в тази мярка дъмпинг на трудовия пазар. И защото мислят икономиката като игра с нулева сума. В същото време в Германия дойдоха милиони - и спечелиха всички.

Тънкият момент тук е съпротивата срещу чуждите инвеститори, която се обосновава не с цвета на кожата, а с патриотичната защита на местния капитал. Но защо да ме е грижа за печалбите на местния капиталист? Може пък чуждият да има по-добро ноу-хау, да осигурява по-добри условия на съгражданите ми. Но ето, че им се създават всякакви пречки - като се започне от непрекъснатата смяна на закони и се стигне до феодализма по места, който си иска процент. Та сега стоим и чакаме нашите олигарси да преперат достатъчно пари, които да вкарат тук през офшорките си под формата на „чужди инвестиции“.

"Да върнем нашите деца!"

Втората възможност е по-популярна: да върнем нашите собствени емигранти. Кой не би се радвал? Не разбирам само защо хората, които го повтарят, си мислят, че тези дълго отсъствали сънародници лесно ще се интегрират в нашата действителност. Да, знаят езика, познават страната, но дотолкова са се откъснали от средата, че ще им струва доста усилия да се включат отново в шуробаджанашките мрежи. Тук ще са чужденци като виетнамците или мароканците - и това е едно от нещата, които ги спира, не само по-ниските заплати. Вземете университета: пристига младеж с диплома от Кеймбридж, но не си мислете, че се изтрепваме да го вземем. Нали си имаме тукашни, които са се въртели около нас няколко години.

Политиката за привличане на емигрирали сънародници предполага радикална подкрепа и улесняване на всички възможни нива - например някаква агенция да се заеме с всичко, което човекът трябва да направи, за да си дойде: от работата през жилището до легализирането на дипломите. Тази подкрепа спокойно може да се разпростре върху чуждите специалисти, които следва да привлечем, ако някак преодолеем етническия си солипсизъм. Но ще има двусмислена реакция от страна на местните: значи на тях давате, а на нас - не? Видяхме това двусмислие и в национал-популистките партии, които най-силно разпалват демографските страсти - искат да върнат емигрантите, но опитаха да ограничат правото им на гласуване.

Привличането на качествени хора е в днешно време един вид състезание, в което различните места мобилизират много ресурси. Наред с практическите неща трябва да споменем и качеството на живота, което става все по-важен фактор при екзистенциалния избор. Напускаш Мюнхен и се озоваваш в Пазарджик. Какво правиш там? Особено когато говорим за топ специалисти, от каквито ще имаме все по-остра нужда, този фактор е особено важен. Но не виждам политика за привличане на „креативната класа“ с цялостен дизайн на средата. (Освен може би в Пловдив - дали градът не дръпна и заради това, че стана едно много приятно място?)

Проблемът с раждаемостта

Третият подход е най-силно желан: подкрепа за раждаемостта. Показателно е, че нашите суверенисти се кълнат в примера на Орбан, който яростно противопоставя натализма на имиграцията. Проблемът е, че въпреки заявката до 2030 раждаемостта в Унгария да се вдигне над санитарния минимум (2,1 деца на жена), засега не се забелязва раздвижване. Чудя се дали проблемът не е в това, че неговите мерки са основно финансови.

Традиционните семейства, каквито ги бленуват новите консерватори, отдавна не съществуват. Жените се стремят към обществена реализация, а самите двойки лесно се свързват и разпадат. Затова смятам, че подкрепата за родителството трябва да върви в съвсем друга посока - обществото да поема все по-голяма част от грижата за децата. Наместо да се раздават пари, да се осигуряват целодневни училища и детски градини, безплатни допълнителни занимания по език или спорт. Именно в тази посока тръгна Макрон, следвайки френската етатистка традиция - записването на дете в детска градина ще стане там задължително от 3-годишна възраст. Вероятно ви звучи комунистически, но няма как да върнем жената в кухнята, няма как да стабилизираме любовните отношения. Затова отглеждането на децата трябва да се облекчи максимално - за да бъде радост, а не бреме. (Тук обаче едни етнически хора избухват: откъде накъде ще даваме и на циганите. И така всякаква политика замира.)

Да не забравяме и това: раждаемостта ще реши проблемите ни след най-малко 20 години. В момента новородените само ще натоварят социалната система. Затова разумната политика би комбинирала трите подхода - би привличала подбрани по някакви критерии мигранти, би улеснявала адаптацията, би инвестирала в бъдещето за няколко десетилетия напред. Но тематиката е твърде удобна за идеологизиране - съдбата, нацията, чуждите нашествия... И така нищо няма да се изведе докрай. Затова пък всеки нов сезон ще изживяваме нови и нови демографски трагедии.