И България вече дава своя скромен принос...

Ивайло Дичев, Дойче веле

Европейските избори ще са събитието на 2019. Според песимистите Съюзът ще бъде пометен от национал-популистката вълна, оптимистите пък смятат, че хората вече са се наситили на националистическото театро. Развръзката – през май. Бедата обаче е, че пред очите ни се разпадат партиите: не само националните, но и европейските.

В опит да заздрави съюза през 2017 Макрон настояваше част от местата в европарламента да се избират с транснационални листи; за начало това да станело за местата, които ще бъдат опразнени от британските депутати. Идеята не се прие, защото традиционно евроизборите се ползват за домашни цели. Системата „водещ кандидат“, която за втори път ще се прилага, би могла да укрепи лоялността към европейските партийни семейства, но тя няма обвързващ характер.

Макрон иска да усрепи институционално ЕС, но създаденото от него движение „Напред“, което помете партийната система във Франция, още не си е намерило място в европейските семейства. В третата европейска икономика неофашистката „Северна лига“ дели властта с движението „5 звезди“, което засега не членува никъде. В германския Бундестаг седят не 4 а цели 7 партии, две от които си създадоха нови семейства.

Да вземем България, която доскоро се стараеше да бъде в крак с евроизискванията – имаше си и леви, и десни, и каквито си трябва, а основен политически ресурс беше да членуваш в европейска партия.

Разривът се задълбочава

Най-дисциплинираната партия ГЕРБ неочаквано тръгна против съмишлениците си от ЕНП като зае страната на обвинения в корупция Орбан срещу огромното мнозинство на сестринските си партии. Жестове като отказът да се гласува конвенцията на ООН за миграцията или битката срещу регулацията на командированите работници дават идея за едно възможно отлитане на тази партия по източната тангента. Почват да се очертават две народни партии – западна и източна, а утре като дойде кризата и заговорим за пари, ще се появят южна и северна.

Но дето има една дума - ГЕРБ с мед да ги намажеш. Какво да кажем за БСП, която влезе в открит конфликт с европейските социалисти, стигнал до отказ на Нинова да ходи на конгреса там, както и да издигне Станишев – да, един от най-известните в света български политици! – за водач на европейската си листа. Основен повод бяха безсрамните лъжи, които тази партия произведе по повод Истанбулската конвенция, както и расистката истерия около виртуалните бежанци. Разривът е дълбок: нашите просто вече не са част от европейското ляво семейство – крайно-десни ли станаха, православни традиционалисти ли, русофили-живковисти ли, ще кажат историците. Но е ясно, че социалистите в Западна Европа и тези  в България, Словакия, Румъния, вече (да кажа ли отново, както във времето на Студената война) са свързани само метафорически.

ДПС се държи най-политОЛОГически коректно – всяко изказване на лидерите й от последните години трябва да радва либералното сърце. Като че ли от учебник четат! Остава обаче съмнението у съгражданите ни за това дали идеите на просветените лидери стигат до сравнително бедния им, колективистичен електорат. Като видя Верховщад на митинг в Кърджалийско, ще си взема думите назад.

Заявените проевропейци отдясно ни поставят пред неочакан проблем. Къде ще седнат в европарламента депутатите на Демократична България, ако приемем, че бъдат избрани? За сега из кулоарите се носи едно доста чудновато обяснение: ако бъде избран г-н Малинов, щял да иде при Народната партия, ако е Тафров – при либералите, ако пък спечели зелен – при зелените. Значи у дома идеите едни, в Европа – други.

Постмодернизмът нараства още повече, когато стигнем до национал-популистите. Доколкото помня, Марин льо Пен не допусна нашите в „Движението за Европа на нациите и свободите“, където членува и мощната „Северна лига“ – видяха й се твърде радикални. Там сега е... Воля. Джамбазки седи с Бареков при Европейските консерватори и реформисти (тук слагаме смайли). Архонт Бинев, излъчен от Атака, сега е независим евродепутат. По-незабележимите екзотики ще оставя на вашия Гугъл.

Че не може да се управлява без партии, надявам се разбрахме през последните години. Но че размножаването на партийните формации прави континента неуправляем, ще научим на гърба си през идните години. А родната политика е на път да даде скромния си принос в разпада.