На днешната дата преди 92 години умира поетът символист Христо Смирненски.

Комунистите се опитаха да го пришият към идеологията си, обявявайки го като пролетарски поет. А той ще остане в златните страници на българската литература като символист, хуморист и най-добрия представител на модерната градска поезия от началото на 20 век..

Роден в Кукуш през 1898 г. под името Христо Измирлиев, той  става известен с псевдонима Смирненски, който по-късно приема.

Семейството му емигрира в България след Междусъюзническата война. Учи в София в Техническото училище, а от 1915 г. активно сътрудничи на хумористични издания - "К'во да е", "Българан", "Родна лира", "Художествена седмица", "Смях и сълзи", "Барабан", "Сила".

Въпреки младостта си Смирненски бързо става един от най-търсените и популярни хумористи, открояващ се с своята находчивост и изобретателност. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в историята на българската литература.

През май същата година постъпва като юнкер във Военното училище, но продължава да пише. През 1918 година излиза първата му книга - "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза".

Повлиян от събитията в края на Първата световна война, Смирненски се увлича по левичарството, което доминира в Европа. След 1919 г. участва в списването на седмичното хумористично списание "Червен смях", където не крие своите левите идеи. Въпреки това лявата критика оценява дотогавашното му творчество като "проява на декадентския символизъм". През 1922 г. излиза и втората му книга - "Да бъде ден", която е социално ангажирана.

Поетът умира от туберкулоза, ненавършил 25 години.

БЕЗИМЕННИТЕ ДУШИ

Над блатата на нашата делничност сива,

де Живота ни дебне злорад,

де Смъртта своя гибелен танец извива -

всекидневно там трепват, блестят и загиват

светлинките на подвига свят.

Милиони души непознати, нечути,

се разтапят на светла роса

и угасват безименни в черните скути

на вековните тайни и вихрите люти,

непогалени с братска сълза.

На челата им никога лаври победни

не трепват с нетленни листа -

те безмълвно отдръпват завесите ледни

на забравата сънна и скръбни и бледни,

отминават навеки в нощта.

Като морски корали, родени сред бездни,

те се носят в студения мрак,

но смъртта щом ги смаже под лапи железни -

напластяват те остров и в нощите незвездни

Свободата запалва маяк.

А запиташ ли тези звезди неброими:

"Сред житейската сива вълна

вий какво сте?... Що търсите скръбни,

незрими?" -

отговарят чрез своето огнено име:

"Светлина, светлина, светлина!"