Ани Илков

Не остана много от сърцето, Ангеле!

Скоро ще се видим и ще ти разкажа...

Знаеш, нямам тайни, но ще трябва много

листи да прахосам, за да ти опиша

устните изгнили, мястото без време...

Аз, разбира се, не се оплаквам.

Има още малко, още малко има –

кладенец е гърлото над пресъхващ извор...

Тук (като навсякъде!) дамите умеят

онова, което само те умеят...

С тях прекарвам нощите и не се оплаквам.

А насън с приятели стигам хоризонта,

с длани го докосвам, весел се завръщам,

после се събуждам и откривам, Боже,

че съм цял измръзнал – и с душа, и с тяло.

Но не се оплаквам, не, не се оплаквам.

Аз не знам дали при вас така се случва,

зимите – безснежни, а летата – сухи.

Страшна жажда стиска устните ни бели,

урожаят спадна, виното поскъпна...

Вино си намирам и не се оплаквам.

Вчера се замислих и си казах: няма

нищо да записвам – думите са празни.

После се разходих, купих си вечеря

и започнах всичко – всичко отначало

със писмо, в което аз не се оплаквам.

Има още малко, още малко има! –

има малко болка, но и тя изчезва.

Виждал ли си блато, във което пада

камъкът отвесен – и какво остава?...

Аз не се оплаквам, скоро ще се видим.

Тъй! Целувам с кротост твоите дечица.

(Пази ли сестра ти нежните си чувства?)...

Поздрави от мене свойте братовчеди

и кажи, че скоро аз ще си разрежа

вените с бръснача и при вас ще дойда.