Румен Леонидов

Когато приятелите - пияните ми ангели запеят

в хор - най-после като хора -

и старото пиано

приклекне като кон

в краката на триструнната китара,

когато цвили

празнуващия бар,

а домоседите отчаяно заплачат зад стената,

разбирам:

Страшно ни се иска

да умрем

безсмислено...

Като духът

в шишето - огромен,

сгънат,

огорчен,

като слепи рицари,

сразени в извънтурнирните сражения,

като каторжници,

пречукали пазача,

да не скача

повече върху гърдите им...

Защо, по дяволите,

всеки ден се самоубиват моите приятели?

Деветият - Полковника,

неотбил военната си служба - редник в телевизията,

е личния авиатор

на протеста ми

в безпаметния полет

към паралича,

торпила в марша към покоя, забита

в корпуса на яростта!

Защо лъжата му посочихте за хляб?

Защо сте му развързали ръцете,

а парцала на живота - пляс!

в устата му стои натикан...

Не чувате ли как мучи с изблещени очи алкохолика?

Какъв огромен паметник

сред провинциалния площад на лудостта!

Какъв разклатен във нощта фенер

над уличната измет неизменна!

Какъв Полковник! - адютант на мъртвите, вечерящи

с трохи,

вода да подаде, додето си наместват костите - да им

посвети!

...Земята е жена пияна, седнала във уличното кошче

за боклук,

ридаеща под светофара на звездите...

Ще светне, обещават те, ще светне зелена светлина,

ала не светва.

Къде са моите приятели - гадатели на гадостта,

архангели

на доброволни начала - да я повдигнат

до седмото небе,

където е дома й?...