Блага Димитрова

Не съзерцавах аз света -

с очи го изживявах.

Дотам заплесната - да не съзра,

че върху счупен клон съм се тронясала.

И без да яхнат очила

седлото на носа ми,

препускаха очите без юзди,

пропускайки и порите и портите.

Но нейсе! Без да бях плувец

гледци в морето гмурвах

и стигах с гребно мигване отвъд

самия вълнолом на хоризонтите.

А имах хубави очи,

додето бяха млади.

Владеех силата им да горят,

капризни, любопитни, урочасливи.

И най-безумната любов

изпитах само с поглед,

когато от пети до свръхзвезди

се влях в единно лъчево съзвучие.

Неизречимите слова

с очите произнесох.

Загадките на вечния всемир

с хипнотизиран взор почти докоснах.

Богатство не сдобих освен

цял свят нагълтан с поглед.

А времето - подмолният гризач -

ще гложди под носа ми книгата, безкрая.

Но дъх изгубя ли - преди

да е угаснал зракът,

то нека на наследник непознат

очите ми да бъдат присадени.

Ще продължа и след смъртта

тъй пълноочно да живея

чрез вас, зеници мои ненаситни,

да търся, да говоря, да обичам, да греша.

1986 г.