Петя Дубарова

Едно пристанище изплю мазут.

Нахално сви очи и се захили.

Премина през морето тръпка студ,

закашля то, изопна сини жили.

Една вълна - красива и добра,

отровена полегна върху кея

и тъжни чайки с чайкови пера

закичиха и гроба и, и нея.

Морето не заспа до сутринта.

За мъртвата си рожба дълго плака...

Затвори във сърцето си скръбта

и утрото замислено дочака.

След туй дойдоха хората, и те

поискаха морето да им пее.

Поискаха гирлянди да плете

от бялата си пяна, да се смее.

Да бъде като пълна чаша с ром,

разпенена, но синя, силно синя,

да бъде пак красив и светъл дом

на слънце, на живот и на богини.

Но то мълчеше в сива светлина

и пареше му раната горчива -

красивата загинала вълна.

Отровата не спря да се разлива...

И чувстваше се как загива то

със рибите, с отровени делфини,

с хрилете им треперещи като

вибриране на водорасли фини.

И някой ден навъсен, студ суров

пристанището сиво ще облъхне,

под черна пяна като под покров

в нозете му морето ще издъхне.