Според мен, независимо кой колко ленинизъм-болшевизъм е оставил в себе си и доколко е успял да изстиска историческия материализъм от своя аналитичен инструментариум, ситуацията в България изобщо не е революционна. Далеч сме от това, низините да не искат, а върховете да не могат да живеят по-старому. Това написа във фейсбук проф. Николай Слатински.

Ето защо професор Слатински мисли така:
"...Напротив, обикновените хора много даже си търпят сегашния политически, икономически, финансов, социален, медиен и силов абсурд, а властта преспокойно си продължава да го произвежда и пет пари не дава какво обществото мисли – на когото не му харесва – да се омита или да си трае, защото не се знае знае ли се какво може да му се случи – с бизнеса, работата, собствеността, здравето, а недай Боже и с живота.

И въпреки това, във въздуха се носи усещане за неизбежно зло, за нещо лошо, което може да се случи, за рязко разсичане на гордиевия възел, за пробив в задънената улица, в която се намира страната, за някакъв взрив, чието ехо ще заглъхва дълго и след който пак ще си казваме – България вече не е същата.

Ако само аз изпитвах подобно усещане – окей, с годините сетивата се притъпяват, а жизненият опит взема връх над способностите за задълбочен анализ, защото предпоставя някои тези и търси само аргументи и симптоми, които потвърждават предпоставените тези. Но каквито и разговори да започват с приятели, колеги, познати и просто случайни хора в градския транспорт, в края на краищата се прокрадва или настоява за внимание същото усещане.

Логиката е достатъчно проста и може би затова – и необходимо банална. В страната ни текат процеси на непрекъсната концентрация на власт – политическа, икономическа, финансова, социална, медийна и силова. И без да сме марксисти и да си падаме по марксическия диалектизъм, формата и съдържанието са в единство, влияят си взаимно и ако формата е доведена до абсурд, съдържанието се променя радикално. Обратното също е вярно. При тази свръхконцентрация на власт, както казва един мой приятел, българският обществен живот неизбежно ще бъде поставен в точка на бифуркация, на избор, на допълнително запушване или на шоково отпушване. Т.е.

--- или ние още повече, с пъти по-откровено ще изпаднем в авторитарно общество, с абсолютно бездушна, безполезна и безпомощна формално-демократична процедура, като се засили рязко репресивността на режима, ограничат се почти необратимо правата и свободите и настъпи обществен застой, настанят се неистов страх и свиване на хората в черупките, размножат се доносниците, зачестят уличните насилия и ниската, битова, неорганизирана и торомозеща населението престъпност (това моят приятел нарича допълнително запушване);

--- или някои засегнати от тази свръхконцентрация на власт интереси – дали от бизнеса, дали от финансовите кръгове, дали от смачканите сред довчерашните олигарси, дали от застрашените с маргинализация в политиката, дали от криминалните структури, които губят фатално битката от себеподобните си опоненти, действащи обаче под чадъра на властта като „воры в законе“, ще предприемат опасни и драматични действия за разсичане на гордиевия възел, за ескалираща деконцентрация на свръхконцентрираната власт, за даване на старт на борбата за наследството на империята след като тя, империята, бъде ударена жестоко (това моят приятел нарича шоково отпушване).

"Скептицизмът ми, а защо не и моят песимизъм (който, както друг приятел се шегува, е всъщност добре информиран реализъм) ме карат да си мисля, че и двата варианта са крайно негативни и деструктивни сценарии за отечеството ни. За жалост, аз не виждам в близко бъдеще някакъв трети, по-позитивен и конструктивен сценарий. Затова, вероятно, нашето общество стои настрана и чака да види какво ще се случи. Дали то ще бъде безгласен потърпевш от свършека на демокрацията и установяването на относително "мек" авторитаризъм (вероятно дори сравнително "мек" тоталитаризъм), или ще бъде смълчана публика на разборки (адекватна руска дума) между установяващите свръхконцентрацията на власт и губещите от тази свръхконцентрация „бели“, „сиви“ и „черни“ прослойки на основните играчи (английската дума е áктори) в борбата за власт – власт политическа, икономическа, финансова, социална, медийна и силова" пише още той в заключение.