Днес, сряда от 11 часа в столичната черквата "Преображение Господне" -  срещу НДК ще се състои опелото и поклонението пред режисьора-документалист Стойчо Шишков. Той издъхна на 1 декември, но остави за поколенията света на своите филми и герои.

Шишков е роден е през 1940 г. във Варна. Баща му е офицер, но когато е на три години, семейството се мести в София. Голямата спънка, която ще го следва до падането на комунизма през 1989 г., е известна като “бележка за благонадеждност”. Тази бележка ще го спре да учи кинодраматургия в Москва. Тя ще е и една от причините Шишков да бъде най-дългогодишният втори режисьор в киното ни - не му позволяват сам да режисира. Когато завършва образованието си в „Климент Охридски”, Стойчо Шишков започва работа в списание “Паралели”. През 1982 г. прави режисьорски дебют с авторската си новела “Малкият, дългият и момичето” Заснел е повече от 50 филма - документални, научнопопулярни, телевизионни, репортажни, рекламни. Всичките са напълно авторски. Един от най-известните е “9-те крачки” - документален за спортния път и успехите на Стефка Костадинова. Една от последните му творби бе “Народен дом на терора”. Разтърсваща документална лента. Филм за мрачната карма на една софийска сграда - бившата Дирекция на милицията и полицията, жълтата сграда на столичния Лъвов мост. Филмът проследява 100-годишната история на сградата, наниз от имена, факти, документи, разкази и свидетелства, и хвърля светлина върху много забравени събития преди и след 9 септември.
Поклон пред светлата му памет!

Faktor.bg представя и едно интервю със Стойчо Шишков, в което разказва за създаването на филма „Футболни хамелеони”

НЕУДОБНИТЕ ФИЛМИ ГИ КРИЯТ, НАЛИ?

Награждаваният „Футболни хамелеони” търси пари за екран –интервю с режисьора Стойчо Шишков

Интервю на Кънчо Кожухаров


- Разбрах, че „Футболни хамелеони” ви е отнел седем години. Защо го снимахте толкова дълго?

- В киното няма колегиалност, защото там всеки е опасен – не знаеш дали няма да направи добър филми и хората да си кажат: „Я, то имало и други режисьори!” Първата комисия (през 2001 г.) присъди на моя филм 10 000 лева с идеалната цел той да не бъде направен. Очакваха, че като чуя тази смешна сума, ще се откажа, но аз се заинатих и вместо да се откажа, взех парите. Ако сега някой ми даде пари, за да направя филм за това как съм заснел този, ще се получи нещо десет пъти по-силно. Тогава обаче реших, че на живот и смърт трябва да извадя филм и го направих. Устроих си голгота сам.
Сега пък те ми устройват тишина. Опитват се да не дадат път на филма, да го замълчат. Само че той вече е направен и хора, които не са вътре в системата, го забелязаха. На фестивала във Варна получи две награди: специалната „Пиер де Кубертен” и – което за мен е по-важно - наградата на журналистите „Горчивата чаша”.

- Не ми се вярва да сте направили филма само с тези десет хиляди.

- За седем години на финансиране и дофинансиране Националният филмов център ми отпусна общо 83 хиляди лева. Ако добавим към това и получените от Българска национална телевизия 17 хиляди - дадени не като пари, а като осигурена снимачна техника, сумата се закръгля на 100 хиляди. И тъй като 17 хиляди са нищо, за мен няма кран, няма транспорт и всеки път снимам с различни камери.
Средният игрален филм струва милион и четвърт. Да правиш филм със сто хиляди е нечовешко. Не мога да си позволя техника, не мога да си позволя дрехи, не мога да си позволя актьори. Актьорите се снимаха без пари – само заради мен. Някой ми даде малко пари, аз събера хората и снимам поредните три сцени. После – отново пауза. Дотолкова нямаше пари, че всеки звук е звук от камерата. Нищо не е записвано със съвременните методи.

- Не намерихте ли други спонсори?

- У дома имам четири дебели папки с писма до всички възможни големи и средни фирми. Отговориха ми три фирми, като две любезно ми обясниха, че идеята за филм „не съвпада с рекламната ни стратегия”. Категоричен съм, че в България никой бизнесмен по никакъв повод не желае да даде пари на някой творец, за да направи той нещо по важен обществен проблем. Основаха фирми и банки с парите от соца, откраднати за една нощ. И от двайсет години се отчитат някъде за полученото.
Култура?! Изкуство?! Какво ги вълнува това мутрите? Мой познат ме заведе веднъж при някакъв мастит бизнесмен, за да ми ходатайства пред него. Онзи се направи, че не ме вижда и започна да му обяснява защо няма да даде пари: „При мен всеки ден идват с разни молби. Лили Иванова щяла да прави това, Васил Найденов – онова. Някой си тръгнал да прави филм, някой си тръгнал да прави изложба. Казал съм на моите: „Късайте и хвърляйте в коша!” Какво да говориш с такъв човек?

- Мутрите явно няма да се трогнат, а как е с институциите?

- Показах филма в салона на МВР, които би трябвало да са най-заинтересовани. Сред публиката нямаше един с униформа. Животът ни се е превърнал в каша от драматични събития, която вече никого не трогва. Мътилка, в която нищо не е ясно. Добре организиран хаос, в който организаторите продължават да ловят риба. Държава няма, има територия,в която блуждаят някакви ЕГН-та.
Взех да се питам има ли смисъл да правиш филм за важни проблеми. България кърви, но режисьорите са се забили в някакви естестки филми, които я съберат по десетина човека в салона, я не.

- От вашия филм става ясно, че и футболът кърви.

- Футболът не кърви, а направо загива. Защото тези, които организират хаоса в държавата, го натикаха в ръцете на мутрите. Ако не са техните пари – край на българския футбол. Той и без това едва крета. Националният стадион „Васил Левски” скоро ще рухне, защото няма приходи. Няма приходи, защото няма мачове, а няма мачове, защото няма публика. „Левски” и ЦСКА едва събират по 10-12 хиляди душии зрители. А ония, които отиват на мач, за да се сбият с чуждите ултраси или с полицията, стават все повече.
От седем години насам проблемът се възпроизвежда – през седмица, през две. В Б групите и зоните се бият всички – зрители, играчи, съдии, полицаи – всеки лупа всекиго. Въпрос на време е нещо лошо да се случи. Вальо Михов направо си призна: Ние висим на косъм всеки кръг. Треперим да не стане нещо, защото човекът е твърде крехък.”

- А сега накъде?

- Една година след премиерата продължавам с ръката напред – да търся пари за разпространение. Не съм сигурен дали ще успея.