проф. Калин Янакиев, Портал култура

И тази година – две хиляди и осемнадесетата след събитието – стотици милиони люде по целия свят ще честват Христовото Рождество. Огромната давност, която има вече това честване и грамадното количество хора, които ще го извършат след толкова, толкова много години, без съмнение му придава мащаба на историческо събитие par excellence. Може би дори на най-голямото историческо събитие изобщо.

И ето че тук има невероятен парадокс. В историята, която излага науката за историята и която е история на крупните политически реалии: на държавите, на империите, на народите; която е история на териториите, на дворците и форумите – Рождеството на Иисус Христос сякаш въобще не се вписва и даже – не би могло да се впише. Та нима действително в историята, която излага науката за историята може да намери място събитието на раждането на едно дете, в едно семейство, още повече, ако то се ражда в маргинална страна и при това – в глухата провинция на тази маргинална страна? Та това събитие само по себе си е от порядъка на родовата история на определен дом и може да „влезе“ в историята на науката за историята единствено като статистически факт (прибавяйки единица към числото на населението на тази страна или на света – една пренебрежимо малка статистическа единица). Но с Рождеството на Иисус – ако съчленим описанието му у евангелистите Матей и Лука – нещата са дори още по-поразителни, защото всъщност… най-вероятно Иисус не е бил добавен даже като такава статистическа единица към населението на тогавашния свят. Той, казано радикално, най-вероятно въобще не е бил вписван никога в „населението“ на световната история – бил е – многозначително (може би понеже е чиста Личност) подминат от нея. Защото нали, ако се доверим на св. ев. Лука, Христос се ражда във Витлеем Иудейски тъкмо в дните когато „излезе от кесаря Августа заповед – да се направи преброяване по цялата земя“ (Лук. 2:1) и поради това Иосиф тръгва „от Галилея, от града Назарет за Иудея, за града Давидов… понеже беше от дома и рода Давидов, за да се запише с Мария, сгодената за него жена, която беше непразна“ (Лук. 2:4-5). И ето, там, във Витлеем „на Мария й дойде време да роди и роди своя Син първенец и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в страноприемницата“ (Лук. 2:6-7).

Да, Христос наистина се ражда в обора на Витлеемската страноприемница, само че, ако тук се обърнем вече към разказа на св. ев. Матей, ние ще чуем, че веднага след Неговото раждане „Ангел Господен се явява насъне Иосифу и казва: стани, вземи Младенеца и майка Му и бягай в Египет, и остани там, докле ти кажа, защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби“ (Мат. 2:13). Иосиф – продължава евангелистът „стана, взе Младенеца и майка Му нощем и замина за Египет“ (Мат. 2:14). Но следователно, родилият се онази нощ Иисус, Когото са били длъжни да запишат в изпълнение на заповедта на „кесаря Августа“ май така и не е бил записан на другия ден във Витлеем, в „дома и рода Давидов“. Не е бил, защото Иосиф и Мария още същата нощ са побягнали с Него. Родилият се значи не е влязъл в числото на населяващите „вселената“, не е влязъл дори „статистически“ в аналите на документираната история, не е бил „легален“ поданик в империята на „кесаря Августа“, не е имал, както се казва днес „хуманитарен статут“; появата Му е останала „официално“ незасвидетелствана за историята на „политическите тела“, за държавата, за „историческия свят“. И, по парадокс, историците-позитивисти днес действително имат право да ни казват, че съществуването на Иисус Христос в историята „не може да бъде документално верифицирано“.

Ако сега сравним това – документално „неверифицируемо“ събитие на нощното раждане на един бъдещ бежанец в обора на провинциалната Витлеемска страноприемница, последвано от изчезването на пътниците още на другия ден сутринта и потъването на неговата „статистическа единица“ в казионната анонимност със събитията, които обичайно и с основание влизат в аналите на историята,

ние ще прочетем съвсем различни неща, съвсем друга „история“.

Ще прочетем непременно, че към онова време – края на първи век пр. Хр. – победилият всичките си съперници в походите на Изток пълководец Октавиан, приема в Рим пожизнената позиция „принцепс на Сената“, т. е. става господар на законодателната власт в Римската република, като освен това запазва до края на живота си и главенството над всичките ѝ въоръжени сили (собствено позицията на „император“). В добавка неговата римска „клиентела“, нямаща конкуренция във Вечния град, в крещящо противоречие с дотогавашния законов ред (но напълно драговолно) започва да го избира ежегодно и за „народен трибун“ – тоест на единствената „магистратура“, която има власт да контролира и поставя вето на решенията и на законодателната, и на всяка друга власт. С две думи – дава в ръцете му всички републикански власти: законодателната (Сената), изпълнителната (армията) и контролната (трибуната) и  с това самия си суверенитет – превръща Републиката в единолична Империя. Ще прочетем по-нататък, че във връзка с това Октавиан бива наречен „Август“ – Преизобилният, божественият. Няколко години по-късно пък, отдъхнал си от десетилетните смутове и „партийни борби“, разтърсвали римската „вселена“, светът на тази „вселена“ чества бляскаво „хилядолетния мир“ въдворен от този „Август“, а неговата „слава“ озарява вече всичките ѝ кътчета – от източните предели, подчиняващи се на верния му Ирод „Велики“ до западните на приокеанската Галия. В света сиреч се извършват епохални „исторически“ събития, изпълващи тома на „документираната“ история.

Още по-нататък в този том ние ще прочетем как към края на живота си Август предава „суверенно“ своята „пълна“ власт на суровия си пълководец Тиберий, а той пък – още по-сетне – на неуравновесения Калигула и историята отново „се ускорява“. В тази история на „историческите събития“ ние ще можем да прочетем – в нейните маргиналии – дори за четвъртовластника на Галилея Ирод Антипа, за брат му Филип, владетел на Итурея и за римския прокуратор на „присъединената“ Иудея Понтий Пилат, но ето че никак, никак не ще можем да прочетем – дори в маргиналиите към маргиналиите – за онова, което ни разказват за същото това време евангелистите.

И не безоснователно, защото то наистина не може да се нареди в една редица с изброените по-горе „исторически“ събития. Онази особена „встрани-от-историчност“, която покрива с мрака си Христовото Рождество във Витлеемската страноприемница, ще продължи следователно да съпровожда „Незаписания“ и през целия Му земен път. И наистина, нима има нещо „историческо“ в изцеленията на разни бесновати, слепи и хроми „маргинали“ по пътищата на Галилея? Нима Христос се намесва дори в съвременната Му история на Израил, в която и за която ревностно се борят по Негово време „просветените“ садукеи с „консервативните“ фарисеи и проримските „иродиани“ с националистичните „зилоти“? Всъщност нито Христовото Разпятие – една от десетките екзекуции в столицата на тази постоянно метежна, но нищожна и затова „незастрашаваща Държавата“ провинция (предизвикала едва няколкочасови „безредици“ на площада пред преторията), нито Възкресението Му – доверено непосредствено в предразсветния час при гробищните пещери на бившата блудница Мария Магдалина, а после на дванадесетимата галилейски рибари, скрити в малък иерусалимски дом – ще достигнат мащаба дори на поместни, провинциални „исторически събития“. В обемистия том на Историята, излагана от науката за историята, цялата история на земния път на Христос ще запази спецификата си на разказ, който не е от типа на „историческите“ изобщо.

Но ето: удивителното е, че и в евангелския разказ „историческите“ персоналии и реалии няма да намерят практически никакъв отзвук. Стабилизирането на императорския „институт“ след Август при Тиберий, присъединяването на царството на Ирод към Империята, вече като провинция, управлявана от „прокуратор“ и дори съвременното на Иисус зилотско въстание на „народния вожд“ Бар-Абба, няма да „отзвучи“ в евангелската история (освен в беглото споменаване на тоя последния като „прочутия“ по онова време сред иерусалимските жители „разбойник“ Варава). Вместо имената на всички тия „политически фигури“, по протежение на евангелската история, както в началото ѝ с „незаписания“ (и значи „незасвидетелстван документално“) Иисус, ние ще се срещаме с различни „анонимници“ като Наинската вдовица, слепеца от Иерихон, прегърбената жена в синагогата; със само „квартално“ познатите домочадия като това на Лазар и сестрите му Марта и Мария; с неколцина рибари, един разкаял се митар и с една изцелена от „седемте ѝ бяса“ блудница.

И ето: сега идва най-важното, което искам да кажа с това съпоставяне на двата повествувателни реда. Защото забележете, че всички онези блестящи „исторически фигури“, които съдържа дебелият том на Историята, излагана от науката за историята, по определение – няма как да отречем това – „блестят“ днес единствено между кориците на този том и „живеят“… в библиотеките на историците. Аз не казвам, че техните деяния не са били „исторически“. Именно те и никои други са били „историческите деяния“ на онази епоха, именно те са написали „историята“ на своето време. Историята на Иисусовото раждане в този смисъл действително не е „историческо събитие“ като тях – то е исторически инцидент, документално „изпадащ“ от историята. Само че днес и „историческите личности“ и „историческите деяния“ на онова време са достояние на историята, а Христос е достояние на… битието. Раждането Му, което не е „историческо събитие“, е обаче исторически пробив в световното битие (и тъкмо затова може би „изпада“ от историята му). Да, жената на Октавиан Август – Ливия – е „историческа“ личност, известна на историците с „историческите“ си дела. Наинската вдовица обаче, макар да не е оставила името си в историята, е станала и е „икона“ на утешената майка от всички времена, „иконо-вписана“ в сърцето на всяка, буквално на всяка майка в този свят. Бегло споменатият управител на Сирия Кириний, осъществил Августовото „преброяване“ в източните предели на Империята е все пак „историческа номиналия“ (зафиксирана в преписите на преписите на тогавашните документи). Светлината, блеснала в отворените от Христа очи на безвестния Иерихонски слепец обаче, макар той да не е дори такава „историческа“ личност, е прогорила вековете и свети и днес в молитвите на всички страдащи по света.

С две думи казано: евангелската история, протекла тогава под сянката на „Августовата слава“ на изток и значи – „встрани“ от „историята“ се е оказала история, трансцендирала историята, пронизала историите на историята, белязала цялата „история“ оттогава и до сетния й ден, докато „историята“, до която тя тогава така и не е „дораснала“, е потънала в историята, останала е… само „история“.

На какво ни научава всичко това?

Ще дръзна да го кажа: научава ни изглежда на това, че Бог – всемогъщият Бог – винаги е бил по-близък до личностите и до домовете в историята, а не до Историята, в която се раждат, живеят, страдат и се радват тези личности и домове. Както е бил по-близък до (и буквално в) утробата на девицата Мария в обора на Витлеемската страноприемница, но далеч от двореца на „Августа“ Октавиан в Рим. Както е бил близо до смазаната от скръб вдовица от Наин, но далеч от патрицианката Агрипина, плетяща почти по същото време императорското бъдеще на сина си Калигула. Всъщност Бог всякога е правил не история в Историята, а е дълбал мета-история в дълбините ѝ. Бил е там, където се раждат или умират личностите, а не „историческите реалии“. Бил е в онази, паралелна на „Историята“ и „незафиксирана“ от нея евангелска история, която – тъкмо поради присъствието на Самия Бог в нея – също не е отразила дори отдалеч отблясъците на „голямата история“ в себе си. Оставила е извън себе си походите на „Тиверия кесаря“ в северните германски лесове, заговора на Пилатовия приятел Сеян и т. н., за да се фокусира и да пренесе през времето на ония дни… „кръвоточивата жена“, отвратителния „Гадарински бесноват“ и дребния криминален престъпник, разпънат отдясно на Христос, когото от тази „не-история“ е пренесла дори направо в Рая.

… Както и днес най-вероятно е много по-близо до мъкнещия на гърба си своето дете бежанец от „земята египетска“, до майката на слепо-и-глухороденото дете, която му реди коледната елха, въпреки че то няма да може да я види, нито да чуе звъна на играчките върху нея. Макар че… кой знае колко „незафиксирани“ от историята неща не стават всеки ден в „паралелната“ с нея история на Спасението, наченала се от онази нощ, когато родилият се във Витлеем Иудейски Младенец така и не е попаднал в списъците на световното население.