Ивайло Дичев, Дойче веле

Съвсем скоро медийното говорене в България ще се преобрази. Какво ще правим сега, за какво ще си говорим, като свърши европредседателството? Пред кого ще протестират различните съсловия, като няма кой да гледа? Заради какво ще се крепи странната управляваща коалиция?

Известно време се гордяхме, че ще управляваме Европа. После ни обясниха, че от домакина се очаква по-скоро да бъде медиатор, да изслушва другите и да търси консенсус. Но домакинстването откри друга тема - как да омаем високите гости. И как да рекламираме туристическите си дестинации. Темата беше издържана в традиционния за страната жанр на срам и гордост, а разнопосочният характер на културната програма даваше възможност да се изкажат и апологети, и яростни критици. Най-забавен беше провалът на опита България да влезе в ерата на съвременното изкуство с инсталацията на Бронзовата къща. Провал не само защото до края на председателството тя така и не беше построена, но и защото очевидно не стана ясен смисълът на жеста. Живеещият в Австрия автор Пламен Деянофф искаше да постави в центъра на дебата процеса на договаряне и убеждаване, а не завършената творба, с което малко следва сънародника си Кристо. Искаше да ангажира обществото ни в размисъл за липсващото съвременно изкуство, да иронизира институционалните отговорници по културата, които живеят в друго време. В този смисъл резултатът не са няколкото монтирани панела, а подозренията, че в центъра се строи небостъргач, легитимирането на обекта с това, че приличал на Рилския манастир и т.н. Тази ирония не стана ясна и в медиите се наложи убеждението, че са откраднати едни пари. Може и да греша с интерпретацията си, но съм сигурен, че когато следващия път бъдем домакини на нещо, ще играем на сигурно - рози и право хоро до дупка.

Българската тема №1

Но да оставим естетиката и плочките пред НДК. Председателството имаше за основен приоритет евроинтеграцията на Западните Балкани - въпрос жизненоважен за нас, доколото е интерес на всяка европейска страна да не бъде външна граница на ЕС. За жалост срещата на върха между европейски и балкански лидери беше разочароваща - май няма особен ентусиазъм за разширяване. От друга страна щяха ли Гърция и Македония да направят това титанично усилие да решат спора за името, ако темата за еврочленството не беше повдигната? Физическата среща на Вучич и Тачи в София и няколкото възпитани фрази, които си размениха, също не са за подценяване. Евроинтеграцията започва именно с това - страните да решат проблемите помежду си. Структурните фондове идват по-късно.

Не съм убеден, че темата Балкани ще бъде важна за предстоящото австрийско председателство. Правителството във Виена има за приоритет борбата срещу миграцията, а балканските мигранти са традиционно първи по численост в централноевропейската страна. Затова се съмнявам, че ще пожелаят бързо да отворят границите си към тях. Вероятно ще си останем с дигиталния дневен ред - приоритет на първия член на тройката Естония. За начало - виртуални Балкани, по възможност транспортно свързани.

Какво се случи през тези шест месеца

Периодът на това председателство беше наситен с важни събития без връзка с програмата на председателстващия - и именно с това ще запомним тези шест месеца. Не сме забравили, че в началото на годината на дневен ред стоеше санкционирането на Полша заради погазената независимост на съдебната власт. Унгария пък беше обявила, че ще блокира всяко решение. С две думи - тежък раздор. Но някак тази тема се отложи. Дали българските политици имат роля в замитането ѝ под килима - не знам. Но тя със сигурност ще се върне по-нататък по обиколен маршрут чрез обвързването на европейските фондове с върховенството на правото. Слава богу подкрепихме тази позиция. Дали без да осъзнаваме, че ще се обърне и срещу нас, или пък вярваме, че ще оправим съдебната ни система - не знам.

Не знам също така как избегнаха сблъсъците. Вероятно заслуга има г-н Борисов, който някак успя да скрие скандалджиите-националисти - рядко ги виждахме по европейските форуми. Да не забравяме, че сме страна, управлявана от политици, които наричат опонентите си „дървеници“, а Европа - „Гейропа“.

Експертите ще кажат какво сме отстъпили в преговорите по пакета за мобилност и как са издействали увеличаване на европарите. Лично аз бях впечатлен от едно интервю на г-н Борисов. В него той каза нещо, което трябва по-често да чуваме. Интересите се извоюват с преговори, нищо не става с тропане по масата (за каквото непрекъснато призовават социалисти и националисти). Е, вярно, че и той владее популисткото обругаване на Европа - помним как се включи по напълно измислената тема за двойните стандарти при храните. Но няма как да не се съгласим с позицията, че трябва да се договаряме въз основа на отстъпки и проявявайки разбиране за интереса на другия.

Може и да си внушавам, но ми се струва, че без да влиза в открит конфликт, Борисов успя да загърби антиевропейската позиция на Вишеградската група, като остави за Нинова ролята на „българския Орбан“. Това, мисля, вече ни носи дивиденти, например в структурата на бъдещия бюджет, където те са сериозно ударени, а ние - поощрени. Ще му донесе и вътрешнополитически дивиденти, ако, разбира се, орбановци не успеят да унищожат Съюза.

Най-сериозното събитие

Но най-сериозното събитие, с което ще запомним тази половин година, се случи далеч над главите ни. Това беше безпрецедентният сблъсък между САЩ и Европа, чиято кулминация видяхме на срещата на Г-7 - търговската война, която Тръмп обяви на съюзниците си, излизането му от иранската сделка, дистанцирането му от НАТО. Още не знаем доколко единен ще остане Съюзът, който за съжаление си няма истински политически център. В София единството беше удържано, потвърди се желанието да вземем сами в ръце съдбата си, например като най-после започнем да развиваме европейска отбрана.

Но лошите новини продължават да валят. Противоестествената комбинация от крайнодесни и леви популисти в Италия рискува да събори еврото. Австрия тръгва да прави антимигрантска ос заедно с баварския ХСС, който пък подкопава коалицията в Берлин. Още не знаем как точно ще завърши Брекзитът, накъде ще тръгне Чехия например, какво ще стане с Каталуния. А в същото време все повече страни започват да обръщат поглед към Русия. Дано не се окаже, че нашето председателство е отложило проблемите, наместо да ги реши.