Димитров е бил арестуван през 1997 година и обвинен в измама. След 3-месечен престой в ареста в Силистра, през 2000 г. Районният съд в града го осъжда на пет години затвор, но на втора инстанция е оправдан. 

През 2002 година прокуратурата решава да прекрати делото и да оттегли обвиненията заради липсата на доказателства. Тогава Николай Димитров завежда дело срещу държавното обвинение по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Той първоначално настоява за 60 000 лева обезщетение за незаконно повдигнатите му обвинения, но след това решава да намали сумата до 40 000 лева.

Районният съд в Добрич обаче му присъжда едва 6000 лева обезщетение, което е потвърдено на втора инстанция, докато окончателно Върховният касационен съд му присъжда 9000 лева. ВКС обаче решава Димитров да плати съдебна такса от 2480 лева върху отхвърлената част от иска му, която е в размер на 31 000 лева.

Заради тази прекомерна такса, която на практика е около 1/3 от обезщетението му, Димитров подава жалба пред съда в Страсбург. Той настоява, че тези такси са прекалено високи и ограничават достъпа до правосъдие.

Европейският съд отчита, че ВКС не е имал друга възможност за определяне размера на таксите, защото към онзи момент законът е бил такъв. Съдът в Страсбург приема още, че с тези такси се поддържа работата на съдебната система и те имат за цел да я предпазват от безпочвени дела.

В същото време обаче Европейският съд отсъжда, че в случая е имало нарушение на чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека по повод размера на определената такса. Така заради платената от Димитров такса от близо 2500 лева, България ще трябва да му плати двойно обезщетение от 2500 евро.

Съдът отчита, че от 2008 година в България законът е изменен, така че таксите да не бъдат обвързвани с размера на отсъденото обезщетение.