С изумление попаднах тези дни на определени коментари, дори статии от претендиращи за интелигентност “журналисти” относно автентичността на някои факти в сериала “Чернобил”. Не бих се осмелил да коментирам тези “скандализирани” педанти на истината (филма е прецизен, също както и руският му предшественик "В Субботу" от 2011 - идентични до болезненост!), ако не бях свидетел на тази “брилянтно” проведена дезинформация през 86-а. Помня 28-и април когато разбрахме за аварията, слушайки нелегално “Свободна Европа". Нашите медии - тишина! Седмица след това се изреждаше кой ли не в училище, по телевизията, да ни убеждават, че това било “империалистическа пропаганда”, че няма нищо страшно, че радиацията била по-слаба и от рентгенова снимка… Около 6-и май отидохме в Родопите, не си давахме сметка за това какво пада на главите ни със свежия пролетен дъжд. Ядохме марули, овче кисело мляко… Сигурно сме светили през нощта. Бащата на мой съученик беше военен лекар и той му беше дал кутия с хапчета йод. Военните тогава бяха единствените, които запазиха някакъв здрав разум, над партийната пропаганда. И коментарите, които се леят сега, са също толкова 

цинични и безпочвено арогантни,

 колкото и тогава. Те са израз на същата безчовечност в името на сляпата защита на идеология, система или просто страх от истината. Тези, които твърдят, че този филм бил манипулация или антируска пропаганда, всъщност пишат вкупом едно голямо “Само Локо СФ” и “х…” върху паметта на хилядите руски, украински и белоруски герои, които тогава спасиха Европа от чудовищна екологична катастрофа. Тогава сляпото следване на доктрини и бюрократични догми едва не ни затриха (но солидно и трайно ни разболяха). Тогава по чудо, въпреки сервилността, се спасихме. Тези, които не учат уроците на историята си, са обречени да повтарят грешките си. 
(Тази рисунка е от филма “Физика на тъгата” по една фотография, която направих при последното ми посещение в Украйна - през 2011, при почти нелегално туристическо промъкване в покрайнините на Припят)