Днес се навършват три години от смъртта на големия Тодор Колев. Превъплъщението му в „Самотният човек” се оказа ролята на живота му. Той я експериментира уникално през героите си от „Господин за един ден”, „Топло”, „Опасен чар”, „Двойникът” до ромския музикант с цигулка. 

Всъщност „Самотният човек” не беше роля, а истинския Тодор Колев, който обичаше да казва: „Ние сваляме кожите си”. Публиката го бъркаше с Чаплин, а Адама им отвръщаше, че „малкият човек на Чаплин е вече демоде”, защото беше открил „Самотния човек”, с белег на челото, който седи на масата, лови мухите и ги пуска.

Никога не стана ясно дали големият поет Борис Христов е написал „Самотния човек” специално за Тодор Колев, но позволи само на актьора да превърне стихотворението му в най-тъжната песен от годините на комунизма и в най-тъжната вяра, че можем пепел да яде, но няма да се молим.

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си

и сяда винаги накрая.

Дори когато е висок,

самотният човек е малък.

Събира билки, или пък

с теслицата на спомените дяла

остане ли без работа.

И мъкне вехтото си одеало.

Докато другите крещят

или говорят за изкуство,

самотният човек на масата

лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове

той непременно ще остави

една сълза в очите,

или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа,

но е толкова затворен

животът му, изхвърлен като каса

в дъното на коридора.

И тоя дом

да се обърне с керемидите надолу,

той може пепел да яде,

но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял

и под каква ютия,

за да научиш

трябва много вино с него да изпиеш.

Тъй както си върви,

с петно на ризата си чиста

самотният човек в тълпата се изгубва

изведнъж, като мънисто.

В едната си ръка той носи книга

за душата болна

а в другата самотният човек

въженце стиска в джоба.

И даже неговия дом

да се обърне с керемидите надолу,

той може пепел да яде,

но няма да се моли.

Борис Христов