Георги Михайлов

Днес България е член на НАТО и Европейския съюз. На 26.12.1991 г. СССР се срина под тежестта на собствената си несъстоятелност. На 26.04.2000 г. Народно събрание прие „Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен“, а на 28.10.2009 г. „Декларация, осъждаща опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани“, в която определя принудителното изселване на над 360 хил. етнически турци за 

форма на етническо прочистване

През 2016 г. с разследващия журналист Христо Христов, проф. Евелина Келбечева и юриста Александър Кашъмов направихме фондация „Истина и памет“ с основната цел да се знае истината за комунизма и да се помни, за да не се повтаря! Пиша горното за самия себе си и за да се опитам да разбера равнодушието. Как е възможно след всички положени усиля най-вече от страна на проф. Келбечева, доц. Лъчезар Стоянов и Христо Христов, но и много други колеги, да се стигне до тук?
Чета учебниците и си мисля как от тях един десетокласник ще разбере, че периодът между 9.IX.1944 и 1990 г. не е просто време на еднопартиен режим, в който е имало и някои грешки на развитието? Как този ученик ще разбере, че след 9.IX.1944 г. България остава зад „Желязната завеса“? Може би от известната реч на Уинстън Чърчил, произнесена на 5 март 1946 г. в колежа Уестминстър, Фултън, Мисури. „От Шчечин на Балтийско море до Триест на Адриатическо море желязна завеса се е спуснала над континента. Зад тази линия лежат всички столици на древните държави от Централна и Източна Европа…“ Няма да е от нашите учебници, но пък в тях има какво е казал Хрушчов, а то е далеч по-важно!
Говорим за един 

кървав, терористичен, престъпен режим, 

който не се колебае да убива враговете си, няма проблем да измъчва жертвите си, да ги изпраща по лагери, за да умрат в нечовешките условия или в затвора с измислени обвинения. 
Никъде не виждам да е описан садистичният режим, в който задържаната в Дирекцията на Народната милиция Мара Рачева, умира след падане от четвъртият етаж, като преди това „следователи“ педантично изтръгват ноктите на пръстите на краката ѝ, отрязват три пръста от дясната ѝ ръка, отсичат ушите, нарязват гърдите, изваждат всичките ѝ зъби, като не забравят и да одерат шест сантиметрова ивица кожа от областта на кръста. Може би Мара Рачева е единичен случай? Може би случаят на кандидата за Народен представител Людмила Славова, която през 1946 г. решава да се изправи срещу БРП/к и тръгва да прави кампания, завършва положително и все пак, режимът е бил толерантен към инакомислещите? За съжаление Людмила Славова е пресрещната от група от 10 въоръжени с тояги ремсисти, които я изнасилват групово, след което чупят двете ѝ ръце и мислейки, че е умряла я захвърлят в канавката. Макар и наранена, нейният призив е достатъчен за да опише времето, в което живее: „Жени, майки, сестри, български граждани, от ваше име аз обвинявам и търся гаранция за свободата и живота ни. Затова в името на човечността, свободата и демокрацията ние, огромното мнозинство от народа, сред който съм била винаги, съм и ще бъда, трябва да продължим борбата.„ Людмила Славова е сварена (буквално) в Централния софийски затвор и умира от раните си в затворническата болница на 16 октомври 1948 г. Умира в разцвета на силите си, на 35 години. Гробът ѝ е неизвестен. Преди да умре, държейки ръката на д-р Грозев, прошепва: „Кажи на всички приятели, че изпълних доколкото можех дълга си. Но така е трябвало да се случи…“.
Кога децата ни ще научат от учебниците колко са убитите без съд и присъда след 9.IX.1944 г.? 
Кой от днешните младежи е чувал за „Горянското движение“ или за остров „Предела“, където са заравяни труповете на зверски убитите бивши министри, депутати, лекари, преподаватели, съдии, журналисти и дръзналите да застанат срещу режима?

И ако за трите фалита на комунистическата икономика и убийството на Георги Марков разбрахме само благодарение на разследващия журналист Христо Христов, то за престъпления, като асимилацията на етническите турци и помаците има десетки хиляди страници доказателства.
В нито един учебник не виждаме историята на така наречения „Възродителен процес“ такава, каквато е констатирана от редица историци въз основа на свидетелства и архивни документи. От изселването на мюсюлманското население от южната граница през 1948-1951, през „Разфереджаването“ 1959 г., няколкото преименувания на помаците през 1962-1964-1970-1972-1974. Бунтът на помашките села Корница, Брезница и Лъжница през зимата на 1972-1973. Тоталната кампания за побългаряване на 1 306 000 етническите турци през 1984-1989 и насилственото изселване на над 360 000 в Република Турция през 1989 г. Всичко това е отдавна известно на историческата общност, но в новите учебници виждаме дори благовидни обяснения на действията на режима: „Българите ставали малко, а и имало голям натиск от съседна Турция“….
Няма и информация, че така нареченият „Възродителния процес" след 10.XI.1989 г. е отменен от самата БКП и е 

осъден като асимилационна политика 

от Народното събрание през 2010 г. и с нарочна декларация през 2009. За каква история става въпрос?

Зад всеки ден и всяка дата стоят гласове. Едните са на възрастни хора, които не са искали да оставят домовете, в които са родени и израснали, други са на младежите, които просто искат да носят дънки като връстниците си… има гласове на майки, които преди да бъдат насилствено изселени в Турция, чакат с кърмачета със седмици в импровизирани автобусни лагери преди границата... 
Емоциите не трябва да определят историята ни, но разказите на съвременници, съчетани с безпристрастния прочит на документите, ни дава гаранция за истината и само истината.
Става дума за нашите деца, става дума за формирането на гражданска позиция чрез познание, става дума за функционална грамотност. Затова трябва да преодолеем пасивността и да заявим позицията си. 
Комунизмът не беше осъден, а жертвите не бяха обезвъзмездени и как ли може да се обезвъзмезди загубата на близък… Но с изучаването на истината ще дадем шанс на децата ни и на идните поколения да не повтарят никога грешките на миналото.