Георгий Мирский, историк, заслужил деятел на наука на РФ, 

Бях само на 13 години, когато Сталин започна войната с Финландия. Червената армия премина през границата и на следващия ден съветския народ чу по радиото: В град Териоки въстаналите работници и войници създадоха Временно народно правителство – Финландска демократическа република. Баща ми тогава каза: „Ето, виждаш ли, нито една страна не е в състояние да воюва с нас, веднага след това става революция“.

Не ме домързя, взех веднага една карта, погледнах на нея и казах: Тате, но Териоки е непосредствено на самата граница. Изглежда, че нашите са влезнали там още първия ден. Не разбирам – какво въстание и народно правителство?

Съвсем скоро се оказа, че съм бил напълно прав: на едно от момчетата в моя клас, чийто брат беше във войската на НКВД, след няколко месеца му разказа под секрет, че той е бил сред тези, които, след като пехотата на Червената армия навлязла в Териоки, са докарали там другаря Отто Куусинен, ръководител на финландската компартия. А в последствие това стана известно на всички.

Точно тогава, макар и почти дете, но очевидно с усет да разбира политиката, за първи път съм си помислил: 

Как е възможно нашето правителство така да лъже?

А след още две години, след нападението на Хитлер, когато аз съм само 15-годишно момче, работех като санитар във военна болница на улица „Разгуляй“, успоредна на метростанция „Бауманская“, където разговарях надълго с ранените, които докарваха от Ржева (нито един от тях не беше останал на първа линия повече от пет дни). И това, което те разказваха за войната, беше толкова различно от официалната пропаганда – особено, когато ставаше дума за пораженията, че напълно загубих доверие във властта.

Трябваше да минат много десетилетия, за да разбера, че от децата, родени през 1921, 1922 и 1923 година, мобилизирани и изпратени на фронта в първите години на войната, които са се върнали живи и здрави, са били по трима на всеки 100 човека.

А 20 години по-късно, по време на Карибската криза, в най-горещите дни работих като помощник на директора на института - Анушеван Агафонович Арзуманян, който беше шурей на Микоян Хрущев, от когото му бе разпоредено да се заеме с Куба. Така се оказах в центъра на събитията и по някои реплики на директора се досетих, че действително има наши ракети в Куба. Но с какво невероятно възмущение, почти крещейки, иначе спокойният външен министър Громико, разобличаваше тази

„гнусна лъжа“

пред американците за доставените на Куба съветски ракети!

Как излезе от кожата си от възмущение нашият посланик във Вашингтон Добринин, когато го питаха за ракетите и в каква истерия изпадаха известни в цял свят телевизионни коментатори, изстрелвайки думите: „Нима може да си помисли някой, който знае колко миролюбива е политиката на съветското правителство, да повярва, че то може да е доставило ракети на Куба?“

И едва след като президентът Кенеди показа на целия свят космически снимки, на които съвсем отчетливо се виждаха нашите родни ракети – започнаха да дават на заден. Още си спомням лицето на Арзуманян, когато разказваше, как е трябвало неговият високопоставен шурей да отлети за Куба, за да склони Фидел Кастро да не възразява при унизително връщане на нашите ракети обратно в СССР.

А след още няколко години наши танкове навлязоха в Полша и аз още си спомням, как в партийните клубове на партията из цяла Москва събираха лектори, пропагандисти и агитатори, да им дават официални наставления: нашата войска изпревари с два часа навлизането в Чехословакия на войските на НАТО. Между другото, същото ще се говори, когато става дума и за Афганистан: преди няколко месеца един танкист, ветеран, воювал там ми разказа: "И все пак не напразно ние влязохме там, на само след няколко дни - в Афганистан бяха и американците."

Аз също така си спомням историята с катастрофата на самолет на южнокорейските авиолинии, когато загинаха стотици пътници. Официалната версия беше, че самолетът просто се е разбил в морето. Беше наредено на всички, които пътуват зад граница, да казват само това. 

Ами катастрофата с АЕЦ в Чернобил,

когато на обикновените хора в СССР, повярваха на официалната версия, че става дума просто за авария, излязоха в „Правда“ с протестно писмо. Против какво? Против това, че беше доведена атомната електроцентрала до катастрофа

Не беше ли така! Против безсъвестните клевети на западните информационни средства, които гърмяха, че има завишена радиоактивност, която е заплаха за живота на хората. Аз помня снимка във вестника: кученце, което върти опашка, а отдолу текст: Ето един от чернобилските домове. Собствениците навреме са избягали, а песът стои да пази дома им.

Точно 65 години аз живея в царството на лъжите. Аз самият също трябваше да лъжа – аз бях ориенталисти и донякъде можех да избягвам случаите, когато трябваше да се разобличава Западът.

А сега, когато студентите питат: Наистина ли съветската система е била толкова безчовечна и жестока?- аз отговорям: „Не, има също и Чингисхан, и Тамерлан, и Хитлер. Но по-измамна системата от нашата, не е имало в историята на човечеството“.

Защо разказвам всичко това? Дори не зная. Може би защото случайно се натъкнах на информация за някакви неидентифицирани военни?!

spektrnews.in.ua

Превод: Faktor.bg