Ирак е изкуствено създадена държава, чиито граници са прокарани в съответствие с интересите на победителите в Първата световна война. Алчността по отношение на нефтените залежи се оказва по-силна от първоначалните споразумения за подялбата на Османската империя. Тайният договор Сайкс-Пико, сключен между Лондон и Париж през 1916 година, предоставя Мосул на французите. Но само година по-късно британците успяват да сложат ръка на Мосул и неговите петролни находища. За сметка на това Франция получава повече права в Сирия и Ливан. "Това е приказно, надхвърля и най-смелите ни мечти", казва за нефта Уинстън Чърчил. Той има предвид иранския нефт, но тясната връзка между нефта и властта важи в същата степен и за Ирак и Персийския залив.

Центробежните сили в новия Ирак, скроен от британците, са силни още от самото начало. През 20-те години лоялността на кюрдските племена на север се "гарантира" чрез въздушни нападения, извършвани от британските военновъздушни сили. Чърчил дори тихомълком се чуди, че не е бил използван и отровен газ. Това е първият път, в който се предприемат въздушни нападения срещу иракското население. В продължение на десетилетия кюрдите организират въстания срещу централното правителство в Багдад. И чак по време на режима на Саддам Хюсеин срещу тях е използван и отровен газ.

Много военни се съмняват, че в наши дни добре въоръжените терористични групировки на организацията "Ислямска държава" биха могли да бъдат прогонени чрез въздушни удари. Техният самопровъзгласил се халиф Ибрахим обяви границите между ислямските държави за отменени. Но неговият подход отблъсква мнозинството вярващи от идеята за единство на всички правоверни и ликвидиране на всички еретици.

Ако не успее да достигне до Ербил и Багдад, Ибрахим ще се отправи най-вероятно към други цели - например Алепо и по-нататъшния сирийски север, както и Ливан с акцент върху Триполи. В най-отдалечената южна част на иракските кюрдски области бойците на Ибрахим вече са доближили град Ханакин - граничния преход на основния маршрут от Багдад до Техеран.

Дестабилизацията на Ирак започна през 1990 година с опита на Саддам Хюсеин да анексира Кувейт. Това доведе до катастрофа. Тогавашният американски президент Джордж Буш-старши беше наясно, че Ирак може да бъде управляван само от Саддам или от някого като него. За разлика от сина си, той не изпрати войските си чак до Багдад.

Пораженията, нанесени от американската нападателна война при управлението на Джордж Буш-младши през 2003 и продължилата осем години окупация, са трайни. По време на тази фаза от гражданската война бяха убити най-малко 300 000 иракчани. Инфраструктурата бе разрушена, приходите от петрола бяха пропиляни. И никаква хуманитарна акция на Съединените щати, никакво хвърляне на храна и вода от въздуха не може да заличи нанесените физически и психически опустошения.

Бъдещето на Ирак е мрачно. Няма никаква сигурност, че ако избягва грешките, допуснати при управлението на премиера Нури ал-Малики, новото правителство ще може да спаси държавата в сегашната ѝ форма. Раните, които управлението на шиита ал-Малики нанесе на самочувствието на сунитите, трудно биха могли да зараснат. Гражданската война и терорът прогониха най-малко 4 милиона иракчани от родината им. Ако някога сунитите в Багдад са били 45 процента, сега са само пет.

Съседен Иран, който в продължение на осем години бе във война с Ирак, оказваше до последно подкрепа на ал-Малики. Но и новият премиер в Багдад може да разчита на правителството в Техеран. Иран не иска хаос - това първо, и второ - не иска независим Кюрдистан. Турците са единствените, които междувременно приемат тази перспектива.

В исторически план Ирак винаги е бил просто пейзаж. Държава на име Ирак никога не е съществувала - тя се ражда едва след намесата на западните "акушери". Днес границите на Ирак не са застрашени нито от съседите му, нито пък от някоя световна сила - раздорът бушува отвътре.

Ако на новия премиер не му се удаде да удържи различните народностни групи - шиити, сунити и кюрди - и да постигне баланс между тях, Ирак ще си остане буре с барут. А това го превръща в изключително благодатна почва за радикални организации като "Ислямска държава". Ако стремежът е държавата Ирак да бъде запазена в сегашната ѝ форма, шиитите трябва да направят отстъпки пред останалите народностни групи и да се съгласят на разделение на властта.