Гледайки снимките, първоначално всеки би си помислил, че точно пустинята е последното място, на което човек очаква да види кораб, но запознавайки се с историята на това място, почваме да разбираме все повече.

Днес ще се насочим към една дестинация, която не сме посещавали или поне не и от тази страна на някогашното море. Отиваме към Узбекистан и по-конкретно се насочваме към град Муйнак, някога китно пристанище на брега на Аралско море, а днес … днес е просто един призрачен град. Всъщност няма да разглеждаме самия град, а част от наследството на богатата му рибарска флотилия от времената, когато все още корабите плаваха по тези места.

В самия град популацията рязко намалява вече над 30 години, още откакто в началото на 80-те Съветският съюз решава да използва водите, вливащи се в красивото Аралско море, за напояване на памуковите насаждения в тази част на света с цел по-голямата реколта.

Днес, 30 години по-късно, нито реколтата е много по-голяма, нито има море в истинския смисъл на думата. Град Муйнак в Узбекистан (единственото пристанище в тази затворена отвсякъде със суша страна) днес е един тъжен спомен от едно минало, било не толкова отдавна.

За огромната рибна индустрия в миналото днес тук говорят останалите като празни коруби някогашни рибарски лодки, стоящи сами върху пясъка, сякаш излизащи от някоя история за апокалипсиса. Всички знаем тъжната история за едно човешко безхаберие, продължаващо вече 30 години, затова би било по-добре просто да разгледаме това, което е останало от някогашните морски вълци по тези места.

(Световни загадки)