Кент Осбанд, bulgariaanalytica

Ксенофобията – страхът от чужденци – винаги е била сериозен проблем за човечеството. В днешния Европейски съюз, обаче, тя е засенчена от ксено-ксенофобията – от страха, че може да се страхуваме от чужденците. В желанието си да насърчават все по-голямо единство и да жънат все повече ползи от глобализацията, европейските елити заклеймяват противоречивите чувства на техните граждани по въпросите на имиграцията. За разлика от Хилари Клинтън, те не обявяват открито една четвърт от сънародниците си за жалки, непоправими и изпълнени с омраза, но всъщност се страхуват дори повече от нея от евентуалното избухване на обществения гняв и омраза. Те виждат призраците на фашизма и на световните войни от 20-ти век.

За съжаление, обществото има основателни причини за съмненията си. От една страна, Европа се радва на безпрецедентно съчетание на мир, съвременни технологии, икономически просперитет и защита от люлката до гроба. От друга страна, това чудесно състояние се дезинтегрира в резултат на търканията около защитата на НАТО, надигащия се радикален ислямизъм, тромавия растеж, изпреварващия напредък на Азия, нарастването на вътрешните неравенства и балонирането на държавния дълг. Средната класа се чувстват притисната, и с пълно право. Макар и опърпана, Евротопията примамва като оазис над един милиард от по-бедните и по-малко образовани хора в Близкия изток, Пакистан и Африка. Отворените граници заплашват да пресушат този оазис.

Дори ако външните граници се затворят плътно, свободната вътрешна миграция би представлявала проблем. На пръв поглед това изглежда абсурдно, тъй като законодателството на ЕС е издигнало като основна своя ценност свободното вътрешно движение на стоки, капитали, услуги и хора. Това свободно движение в рамките на ЕС, обаче, е по-скоро право на посещаване на другите държави и на придвижване през тях, а не на заселване в тях. За да промените гражданството си от една страна от ЕС към друга, обикновено е необходимо да прекарате 5-10 години като регистриран постоянен жител. Системата не е като в САЩ, където американците се движат на хиляди километри от един американски щат към друг, с по-голяма лекота от българите, които се преместват от Варна в София; американците стават постоянни жители на новия щат веднага, при това със същите законови и социални права. Между отделните щати не съществуват езикови бариери, културни различия или предпочитания от страна на работодателите да наемат местните жители, за да се правят сравнения с ЕС.

Въпреки това, изкушението за преместване в друга държава по икономически причини, е много по-голямо в държавите от ЕС, отколкото във всички американски щати. Средните доходи на домакинствата в отделните американски щати се различават най-много с 1.9 към 1; коригирани към разходите за живот, в относителна стойност, те са в диапазон по-малко от 1,5 към 1. Подобно е съотношението при доходите на глава от населението, докато според Евростат, в рамките на ЕС, средните нетни доходи се различават до 12-1 в номинално изражение и 5-1, коригирани спрямо разходите за живот. След Румъния, България има втория най-нисък среден нетен доход; Средните нетни доходи в Северозападна Европа са приблизително 7 пъти по-големи от тези в България в абсолютна стойност и 3 пъти в относителна, коригирани спрямо разходите за живот.

От българска и румънска гледна точка, страните от северозападния ЕС трябва да помогнат да се намали разликата, като инвестират повече в югоизточната част, закупувайки повече от нейните стоки и услуги, наемайки и обучавайки повече работна ръка от там, както и трансферирайки огромни средства за социално подпомагане. Въпреки това, инвестициите и производството се развиват по-бавно, отколкото се очакваше, поради някаква комбинация от вътрешни пречки и конкуренцията от страни извън Европа, а ЕС не разполага с достатъчно независими фискални компетенции или подкрепа от северозападните правителства, за да прехвърля огромни средства директно. Най-големите трансфери се случват косвено, чрез банковата система, но отиват към т.нар. държави PIGS (Португалия, Италия, Ирландия, Гърция и Испания), а не към Румъния или България.

В отговор, повече румънци и българи се отправят на северозапад в търсене на работа. Тази тенденция, макар и като цяло да е от полза за работодателите, мигрантите и съответните им общности, кара северозападните работници да се тревожат от понижаването на заплатите и изтичането на социални помощи. Напрежението нарасна, особено във Великобритания, която отвори по-широко своя пазар на труда за имигранти от ЕС, отколкото всички други страни-членки на ЕС. Бившият премиер Камерън обеща да се справи с тези опасения на британците посредством поетапно въвеждане на социални помощи за работниците от Източна Европа, предоставяйки преходен етап, в който те да получават помощи за безработица и пенсии между тези, които предоставят родните им страни и това, което Великобритания осигурява за гражданите си. Въпреки това, ЕС не му позволи да използва тази мярка и именно това решение на ЕС, повече от всяко друго, обърна течението към Брекзит.

Недоволството и гневът от позицията на ЕС на гласувалите за Брекзит не е расизъм, тъй като източните европейци са най-белокожите сред имигрантите в Обединеното кралство. Това не е и ксенофобия, защото предложението на Камерън би подкрепило относителната отвореност на Великобритания към мигрантите, търсещи работа. А дали е дискриминационно? Очевидно е такова, но много политики, като частната собственост и гражданството, са очевидно дискриминационни, а на тях не се гледа като на престъпления от омраза. Може ли България да се нарече расистка и ксенофобска заради това, че не отваря своя пазар на труда за сирийските бежанци и не предлага пълните социални помощи за всеки нов работник?

Не искам да бъда разбран погрешно. Приветствам глобализацията. Въпреки причинените от нея трусове, тя доведе до повишаване на жизнения стандарт и практическите свободи повече, отколкото всеки друг преход в историята. Не одобрявам затворените граници. Бих искал да видя повече смесване на народи и по-малко неравенство. Но искам също така да се зачита желанието на хората да защитят своите жизнени стандарти и обществата си, за да си осигурят подслон от световните бури. Когато тези принципи влизат в противоречие, както често става, обществата като цяло са по-добре работещи, когато се намерят компромиси, отколкото когато всяка страна се надпреварва да смаже другата.

Великобритания ще е повече в услуга на България, ако остане в ЕС като противотежест на Франция и Германия и запази своя пазар на труда отворен. За България като цяло, помощите от втора класа за българите във Великобритания са по-скоро обидни, отколкото вредни. Всъщност, България може да се възползва от работниците, обучени в чужбина и донасящи своето ноу-хау у дома.

Така че, защо да не се подаде маслинова клонка на Обединеното кралство? Защо българското правителство да не заяви открито, че иска Великобритания да остане в ЕС и че българските граждани ценят възможностите за работа в един по-широк общ пазар? За тази цел трябва да сте готови да предложите компромисно решение:

■ Нека всяка страна от ЕС реши имиграционната си политика по отношение на граждани на държави извън ЕС.

■ Запазване и разширяване на възможностите на гражданите на ЕС да работят навсякъде в ЕС и да променят натурализирането си, след 5-10 години на постоянно пребиваване в съответната държава.

■ Приемане на схема за преходни социални помощи, при която работниците ще получат по-малко нетрудови помощи, отколкото местните и натурализирани работници.

Ще проработи ли това? Не знам. Но все пак отговаря на икономическите интереси на България, запазва достойнството ѝ и ще и помогне да спечели уважение навън.