На 25 и 26 март се случиха две събития, които са вън от цялата логига и политическа пропаганда доминираща в българското общество през последните 20 и повече години. Голямата част от медиите геройски ще ги премълчат, но това в никакъв случай не е било някаква въпросителна или изненада за организаторите и участниците в тези събития. Те не са имали и нямат никакви илюзии, че битката, която е в ход в българското общество - срещу наложения насилствено съветско-руски моде, ще бъде лесна и кратка. Не познавам нищо добро и красиво по този свят, което да е било постигнато бързо и лесно.

Какво се случи? На 25 март 2016 година, в късният следобед пред мемориала на жертвите на комунизмът в градинката пред НДК в София се появи голяма група мюсюлмани, прогонени навремето от родните си огнища от престъпния комунистически режим на Живков. Тези хора бяха тръгнали в тъмна доба от Истанбул с автобус, с единствената цел - да поднесат цветя пред жертвите на комунизмът в София и да продължат за село Корница, където на 26 март да почетат паметта на убитите, затворени, изселени и малтретирани планинци преди 43 години, дръзнали да се противопоставят на същия престъпен комунистически режим. Сред тези мюсюлмани беше и делегацията на Конфедерацията на изселническите организация в Турция водена от нейният председател г-н Зюрфетин Хаджиоглу. Гостите от съседна Турция бяха посрещнати от християните организатори на възпоменателния събор в Корница. Това са Българска европамет, Съюз на офицерите от резерва „Атлантик“, Съюз на репресираните, Български хелзински комитет, Манол Манолов – син на поета и секретар на НДЗПНЧ Петър Манолов, напуснал ни съвсем наскоро.

В продължение на повече от 20 години руският посткомунистически модел в България беше заложил правилото, че християните и мюсюлманите жертви на комунизма трябва да се гледат като кучето с котката, да почитат жертвите си разделени от една невидима берлинска стена.

Сега осъзнаваме, че лабораториите на КГБ, дълго и задълбочено, мислейки за времето след комунистическата катастрофа бяха избрали като ново оръжие национализма и верската омраза, защитаващи имперските руски интереси. Намериха се и много "рицари от ордена на лъжата", за да пропагандират тезите им на омраза и всяване на страхови психози сред българите.

Но и този мантра започва да се износва. Щом пропагандистите на Кремъл стигнаха до там, че ретроградни личности като Димитър Иванов - Гестапото, Бригадир Аспарухов, Велислава Дърева и сие да се притекат на помощ на объркания в сараите Доган и да го представят за новия Левски, значи работата много е замирисала. Така се издъниха, че и баба Айше в най-затънтеното кърджалийско село разбра, че под знамето на евроатлантика Доган се крие сърп и чук, наднича ушанка с петолъчка, а войникът на етническата партия се оказа най-верният и успешен проект срещу полумесеца, но и срещу християнския кръст - противопоставяйки ги вече повече от 25 години. За Доган и ДПС това беше не просто игра, а печеливш бизнес, който носеше милиони, сараи и палати.

Но по нашите земи е известна поговорката, че на лъжата краката са си къси. В потвърждение на тази поговорка на 26 март гражданите християни и мюсюлмани заедно почетоха паметта на жертвите от комунистическият терор в Корница, но без политици и идеологии, които ги разделят и противопоставят. Възпоменателните тържества преминаха в атмосфера на уважение и доверие. На площада пред паметника на жертвите застанаха един до друг представителите на двете религии, заедно с религиозните им водачи, демонстрирайки търпимост и уважение. В очите на хората имаше сълзи, защото заедно, след толкова години на противопоставяне бяха срещу общия палач и враг – комунизма. Всички оратори говореха силно, прочувствено и свободно, без клишета и заучени фрази. Думите им звучаха като единен юмрук срещу оцелелите метастази на комунизма и новото русофилско робство, което отново тъпче земята ни.

Участниците в това възпоменание поставиха едно голяма начало към връщането на истинския демократичен процес и излизането от мъртвата хватка на лъжата, която държи като заложник на чужди интереси Отечеството ни вече десетки години.