Ако Балканската война е нашият реванш за онези близо пет века робство, които ни откъснаха от европейската цивилизация, то Люлебургаз-Бунарската операция е един от върховете в историята на българското военно дело.

"Турските войски се оттеглят в най-голям безпорядък. Корпуси без офицери, офицери без войници - всичко е смутено и в пълен безпорядък, в една ужасна бъркотия..." - така описва ситуацията на бойната линия Люлебургаз - Бунархисар на 2 ноември 1912 г. един германски артилерийски офицер, който доста точно представят реалността.

След Лозенград задачата на унизените турски войски е да спрат на всяка цена настъплението на българите при линията Люлебургаз - Бунархисар. Въпреки че са по-многобройни, на турците никак не им се получават нещата, когато нехаещите за подобни подробности 1-ва и 3-та български армии връхлитат от всички страни. Как да се с сражаваш срещу войник, който няма страх от смъртта, срещу войска, в която генералите дават пример като първи се хвърлят в атаката!

Победата е блестяща и съкрушителна. За кампанията в Тракия ще се четат лекции отвъд Атлантика, ще се пишат книги и специални изследвания, а интересът към българския боен стил ще стигне до Япония.

След Люлебургаз-Бунархисар българската войска ще бъде определена като най-качествената армейска единица за своя размер в Европа.

По случай българските победи в операцията Люлебургаз-Бунархисар председателят на Балканския комитет лорд Ноел Бъкстон пише с възхищение за храбростта и саможертвата на въоръжения българин. Той се старае да обясни на английската общественост как бойният вик „Напред! На нож!” се счувал на бягащите турци — „По пет на нож!”. И въпреки шрапнелите и куршумите дум-дум българите настъпвали смело към толкоз необходимата им победа, тласкани напред от дълбокото осъзнаване на справедливото дело „Ние се бием за свободата на своите братя в Македония и Одринска Тракия!”