Даниела Горчева

През 1946 година, когато емисарите на Сталин са успели да наложат в Румъния и в другите окупирани от Червената армия източноевропейски страни изцяло марионетни им правителства, България продължава да им създава грижи. 
„България се оказва най-костеливият орех – констатира британският историк Робърт Сървис, описващ съветизацията в източноевропейските страни, – дори и след като комунистите екзекутират политическите лидери от десния политически спектър. Започва преследване и на останалите недоволни от комунизма. За да повиши авторитета на комунистите, от московското си изгнание се завръща Георги Димитров. През ноември 1945 г. Отечественият фронт, предвождан от комунистите, спечелва 86% от гласовете, но западните съюзници категорично оспорват честността на тези избори, проведени с много измами и насилие." 
Това признание на британски и американски историци – че България се оказва най-костеливият орех за Сталин, ще изненада няколко поколения българи, на които години наред упорито е втълпявано, че имат „робска психика“ и че за разлика от унгарци, чехи и поляци не са се съпротивлявали срещу съветския режим и комунистическата власт ...
Истината обаче е съвсем различна – България се съпротивлява! 
Дори когато комунистите (подпрени на щиковете на окупационната армия на Сталин) разрушават всички стълбове на държавността на царство България и избиват политическия, стопанския и интелектуалния елит на българската нация, на тях тепърва им предстои да се изправят пред една нова и мощна съпротива. Това е съпротивата на техните довчерашни съюзници – българските земеделци и социалдемократи, които не искат да приемат насилствената съветизация на страната и съпротивата на българските селяни, които отказват да бъдат превърнати в роби и се борят срещу отнемането на собствеността им върху земята, добитъка и средствата за производство.

До обесването на лидера на демократичната опозиция Никола Петков през 1947 г., главната форма на борба срещу насилствената съветизация на България е легалната съпротива на опозицията в Народното събрание. 

С Никола Петков са свързани надеждите на българите,

че скоро ще дойде краят на комунистическия терор, затова към него е насочена и злобата на Георги Димитров и на Сталин.
Никола Петков олицетворява трагедията на България в онова време. Поради неприязънта си към монархията и левичарските си разбирания, той участва в отечественофронтовското правителство и подписва наредбите за създаването на „народен съд” и на концлагерите.
Когато разбира, че е вкарал съветското чудовище в родината си, вече е късно. Приема като изкупление участта си да бъде твърд в политическата борба срещу комунистите, която - той е наясно - го води към смъртта.
След забраната на опозиционния печат и разтурянето на опозиционните партии, след изпращането на лидерите им в затворите и концлагерите, се засилва въоръжената съпротива, увеличават се бягствата през границата, избухват селските и женските бунтове.
Въпреки жестокостта, която комунистите прилагат, години наред те не успяват да сломят българската съпротива срещу влизането в ТКЗС.
А тя е повсеместна.
В много села хората масово напускат ТКЗС и се опитват да си върнат инвентара и добитъка. Тези опити преминават в селски бунтове и сблъсъци с милицията. Стълкновения има и при издължаването на държавните доставки.
Непосилните задължения в селскостопанска продукция, която частните стопани трябва да предадат на държавата, предизвикват многобройни женски бун

През 1946 -1947 година медиите в САЩ и Западна Европа – а чрез тях и милиони хора по света, следят със затаен дъх двубоя между завърналия се от московското си изгнаничество Георги Димитров и лидера на обединената опозиция в България Никола Петков. И в този двубой, макар и завършил с бруталното убийство на Никола Петков, някогашният „герой от Лайпциг“ търпи унизително поражение. А с него и Сталин.

На 1 октомври 1947 година, разказва проф. Гунев в забележителната си книга за Никола Петков "Към брега на сжободата", един джип на американската легация рязко променя маршрута си от летището и се отправя вместо към легацията, към гробищата. В джипа седят сенаторът Карл Хач ( демократ от Ню Мексико) , конгресменът Уолтър Хад (републиканец от Минесота) и конгресменът Джон Дейвис Лодж (републиканец от Кънектикът). Те изваждат от багажника предварително подготвен зелен венец (цветът на БЗНС Никола Петков е зелен) и се отправят към пресния гроб на Никола Петков, където поставят венеца и свеждат почтително глави в кратка молитва. Венецът е махнат незабавно от милицията, но американското консулство в Истанбул публикува следното заявление: "Членове на делегацията на Американския конгрес, предприемаща обиколка из Европа, положиха днес венец пред гроба на Никола Петков в София в знак на признателност към един от най-великите демократи на нашето съвремие."

Съветската окупация на България (1944-1948)

За да разберем по-добре събитията през 1946 -1947, се налага да се върнем малко назад във времето на Втората световна война. 
Защото България бе жертва на Втората световна война, подпалена от Сталин и Хитлер. Днес е известно не само че точно една седмица преди началото на войната двете тоталитарни държави – Германия и Съветският съюз се споразумяват с т.нар. пакт Молотов-Рибентроп, но е известно и съдържанието на тайния протокол, подписан по инициатива на Сталин(!). А този таен протокол представлява по същността си бандитско споразумение между двама диктатори за подялбата на Полша и Европа. 

Малко фактология:

1. През цялата война СССР е в дипломатически отношения с България, която въпреки натиска на Берлин не обявява война на СССР .
2. България обявява (под натиска на Берлин) война на САЩ и Англия и затова през август 1944 води преговори за сключване на примирие.
3. За пълна изненада и на българските политици, и на англо-американските си съюзници, съветската армия се отклонява от пътя си към Берлин, който минава през Унгария, а не през България, за да нахлуе и завладее нашата страна. Както пише проф. Георги Гунев, дори най-бегли географски познания да има човек, ще разбере, че от военно-стратегически характер пътят на съветската армия към Берлин не минава през Петрич и Малко Търново.
4. Чърчил разбира към какво се стреми Сталин - завладяване на Проливите и един месец след пълната (100 %) съветска окупация на България от СССР, през което време от България са изхвърлени две американски комисии, отлита за Москва (октомври 1944) и се опитва да спаси неспасяемото като договори със Сталин поне 25 % присъствие на англо-американците в България до сключване на мирните договори и 90% за Гърция. 
5. По време на споразуменията в Ялта Сталин подписва, че в държавите, окупирани от съветската армия ще се проведат свободни избори, което не спазва. 
Впрочем, Ялта е СЛЕД избиването на българските държавници с т.нар. Народен съд. 
Въпреки това, както пише британският историк Робърт Сървис, "България се оказва най-костеливият орех за Сталин." 
Включително и заради отпора на българи и американци (Никола Петков и американския представител Мейнард Барнс).

С Никола Петков са свързани надеждите на българите, че скоро ще дойде краят на комунистическия терор, затова към него е насочена и злобата на Георги Димитров и на Сталин. 
Никола Петков олицетворява трагедията на България в онова време. Поради неприязънта си към монархията и левичарските си разбирания, той участва в отечественофронтовското правителство и подписва наредбите за създаването на „народен съд” и на концлагерите. 
Когато разбира, че е вкарал съветското чудовище в родината си, вече е късно. Приема като изкупление участта си да бъде твърд в политическата борба срещу комунистите, която - той е наясно - го води към смъртта.

По нареждане на Сталин в София пристига помощник-комисарят по външните работи Вишински, за да заплаши опозицията, че ще загуби всичко, ако не излъчи двама лоялни министри за участие. Коста Лулчев и Никола Петков обаче не отстъпват от позициите си за спазване на Ялтенските споразумения за свободни и честни избори.
Светлина върху ядовете на Сталин с упоритата съпротива в България и категоричния отказ на българската опозиция да играе по свирката на Москва и да признае резултата от фалшифицираните изборите през октомври на следващата 1946 година, хвърля и Гочо Чакалов, офицер за свръзка към американската съюзническа контролна комисия:
„В България обаче работите на вървяха. Ето защо на 9 януари (1946 г. – б.м.) пристигна Вишински с гръм и трясък, за да оправи работите по начин, както той беше свикнал да действа. На 13 януари обаче трябваше да си замине след пълен провал. Никола Петков не се съгласи да изпълни съветския „приятелски“ съвет. 
Случи се да зърна за момент Вишински малко след последната му среща с Никола Петков. Изплаши ме комбинацията на нечовешка енергия и гняв, които лъхаха от този човек. Според близки на Никола Петков, Вишински го предупредил, че с отказа си той се превръща в препятствие за отношенията между великите сили, и че такова препятствие нямало да бъде търпяно от Съветския съюз. Както знаем от най-близката ни история,

"препятствието" наистина беше премахнато“ 

Гочо Чакалов споменава и за натиска, който Сталин оказва върху Румъния:
„След изпълнението на "приятелския съвет" Румъния бе призната от Съединените щати и другите западни съюзници. Спрямо България обаче положението оставаше непроменено: тя единствена от източноевропейските държави остана непризната от Запада. В София Барнс продължаваше да настоява за нови избори под международен контрол. Обаче при здраво установената комунистическа власт и политическото безправие в страната, съчетано с пълната подкрепа на Съветския съюз, тази американска позиция бе осъдена на неуспех. Предстоеше мирна конференция в Париж, и България нямаше как да остане настрана. "

Из стенограмите:

Андрей Вишински към Никола Петков: "Нямате право на условия! Условията, това сме ние - Москва! Задачата ви е да определите двама души за министри! Това е нареждане на генералисимус Сталин. Давате ли си сметка какво означава това?! Аз нямам време за губене - чакам решението ви!"

Никола Петков: "Господин Вишински, аз не съм свикнал да получавам разпореждания, от който и да било чужд държавник! Аз се подчинявам единствено на разпорежданията на своя народ и своята организация!"
Вишински: "Аз съм виждал такива като вас! Обаче вие не сте в състояние да се противопоставите на Съветския съюз! Много сте дребен за такова нещо - удря с юмрук по масата. - Ще приемете, няма къде да ходите!"
Никола Петков: "Не, господин Вишински... И ще се борим в името на защитата на нашите идеи и правата на нашия народ!"

На 28 януари 1947г. В Народното събрание
Георги Димитров: ”Тук няма място за чужди агенти!”
Никола Петков: „Вие говорите за чужди агенти. Аз никога не съм бил гражданин на чужда държава, нито съм бил на нейна служба.”
Георги Димитров: „Аз бях гражданин на великия Съветски съюз. Това е чест и гордост.
Никола Петков: „Вие станахте български гражданин два дни преди изборите.”
Георги Димитров: ”Аз ще те науча тебе!”

Историята е известна нататък. Макар и не съвсем. Защото българският народ днес не знае, не му даваха да знае, че "Героят от Лайпциг" тотално се демаскира и саморазобличава пред очите на целия следвоенен свят като дребнав, отмъстителен и тъп диктатор, който не проявява дори доблестта на германския съд по времето на Хитлер и Гьобелс. Въпреки многобройните протестни телеграми и писма от цял свят, алкохолизираната и трепереща пред Сталин отрепка, в която се е превърнал лайпцигският "герой", не може да устои на желанието си за отмъщение. Никола Петков, който за разлика от него, не трепери пред Сталин и емисарите му, трябва да бъде убит - и то по особено жесток начин, за да може Сталин и Димитров да излеят злобата си пред този, който ги превъзхожда с доблест и смелост.

През 1946 -1947 година медиите в САЩ и Западна Европа – а чрез тях и милиони хора по света, следят със затаен дъх двубоя между завърналия се от московското си изгнаничество Георги Димитров и лидера на обединената опозиция в България Никола Петков. И в този двубой, макар и завършил с бруталното убийство на Никола Петков, някогашният „герой от Лайпциг“ търпи унизително поражение. А с него и Сталин.

Долу тиранията във всичките й форми, да живее свободна и демократична България. Вечна памет на нейните герои!