На 17 юли 1393 г., след дълга обсада от войските на османския султан Баязид I, пада столицата на Втората българска държава Търново. 

Баязид І по кръвна линия е полубългарин. Майка му е Кера Тамара, дъщерята на българския цар Иван Александър и сестра на цар Иван Шишман. През 1378 г. преди падането под турско робство по настояване на султан Мурад І - бащата на Баязид І, тя е била насила в харема му. Подвигът й се смята за една от най-големите саможертви в българската история.

След смъртта на султан Мурад І синът му Баязид І (1389–1402) веднага убива брат си и напуска полесражението на Косово поле. Той се отправя към Одрин, за да си осигури безпроблемно владетелския трон. Пътят от Косово до Одрин преминава с такава скорост, че получава прозвището “Светкавицата”. Новият султан решава, че разполага с достатъчно потенциал, за да завладее целия Балкански полуостров, и поема курс на твърда агресивна политика.

След подчиняването на Сърбия Баязид Светкавицата се насочва срещу Търновското царство. Според някои хипотези цар Иван Шишман отхвърля османския сюзеренитет за сметка на унгарския и това става причина за турското нашествие.

От изворите - Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак и Похвално слово за св. Филотея от митрополит Йоасаф Бдински, научаваме, че жестоките закани на безбожника - турчин не сломяват упоритата отбрана на търновци, продължила близо три месеца. Въпреки това на 17 юли турците проникват зад крепостните стени на Царевец. И до днес остава спорна причината, довела до падането на Търново в ръцете на "варварския княз". В някои местни предания се казва, че градът е предаден от евреина Лазар. Това не звучи невероятно, като се има предвид разнородният характер на столичното население - българи, франки, евреи, арменци, гърци. 

Думите на Григорий Цамблак, че Търново е паднал "когато грехът надделя" подкрепят тезата за капитулация на обсадените. Трите месеца обсада най-вероятно са довели до изчерпване на хранителните запаси в многолюдния град, а освен това към началото на юли турците, изглежда, успяват да прекъснат и водоснабдяването на Царевец. Анадолците опожаряват царския дворец, разрушават крепостните стени и превръщат много от търновските църкви в джамии. 

Жестокостите обаче не спират дотук. Григорий Цамблак ни съобщава, че по покана на емира в патриаршеската църква пристигат на разговори стотина знатни боляри, без да подозират за готвената им засада. Всички до един са изклани от поробителя. Същата присъда грози и търновския светител Евтимий, който хладнокръвно и смирено скланя глава върху свещените стени на Търново, при Лобната скала, готов да приеме мъченическа смърт, с която да даде пример на своето паство. Вдигнатата ръка на палача обаче окаменява като знак към безбожниците за светостта на патриарха-исихаст и като утеха за поробените българи, че Бог не ги е изоставил. Въпреки това много от покорените търновци са изселени в Мала Азия.