Борис Христов

Отбил се в кафенето днес бутилка вино да изпие,
прегръща чашата - корема гали той на свойта бременна невеста.
Да му се поклоним, да го посрещнем както подобава ние,
с последния си дъх за него да посвири премалелия оркестър.

Какво, че е с приведени крила, с тъга в очите -
(така е уморен, защото с камъни съдбата е замерял).
Какво, че е изгубил своя ум и разговаря със мухите -
от пиле мляко трябва днес за госта да намерим.

Да съблечем палтото му и да закърпим дрипавите му ръкави
и ако е крадец, да го попитаме къде откраднатото е понесъл -
нали и той пристига от брега, където нашто детство се удави,
нали и той е като нас от слънце и от кал замесен.

Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с наште болки -
човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка,
да счупи сам черупката на своя лешник...

Да подредиме масата и след това да го оставим.
Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха -
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.