Борис Христов*
Обходих света и се върнах с обувки протрити
в тревата, погълнала всичко на двора -
нейната мелница беше измляла стените,
добрите роднини и кокалестия орех...
Живях като бог и животно из нощните
градове и безумни световни пристанища,
но залутан далеч от семейното гробище,
аз съм един Одисей, вързан за мачтата.
Както поникват рогцата на ярето,
така и у мене тъгата напираше,
защото един е вкуса на трохите от старото
слънце, които денем събираме.
Човекът навсякъде чака сутрин за млякото
и мъкне страха от смъртта като раница -
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници...
Лети през ливадите любопитната жаба,
но премалява и в гьола се връща накрая -
а човека не може с ръка да отпори пейзажа
или бъчвата с вино любимо през света да търкаля.
Мен ме чакаше в старата кръчмица мястото,
издълбано с години от лактите кърпени;
и прага нащърбен, и хляба на яслата,
която моята шия беше изтъркала.
Даже камъкът бял в прежълтелия август
се отмести - под него бе ключа.
Аз почуках с бастуна си и видях, че това е
ослепялото от очакване куче.
*Днес големият български поет празнува 72 години
Коментари (0)